– Имаш право да си ми ядосан, задето си бил излъган – казва тя. – И аз бих била ядосана. Но, Тобиас, трябваше да си тръгна и знам, че разбираш защо...
Тя посяга към мен, сграбчвам я за китката и я отблъсвам настрани.
– Не ме докосвай.
– Добре, добре. – Тя вдига ръце и отстъпва назад. – Но трябва да разбереш, трябва.
– Това, което разбирам, е, че ме изостави сам в къща със садистичен маниак – отвръщам ù.
Сякаш нещо в нея рухва. Ръцете ù падат надолу като тежести. Раменете ù увисват. Дори лицето ù увисва, сякаш в момента ù хрумва какво имам предвид, какво трябва да имам предвид. Скръствам ръце и изправям рамене, като се опитвам да изглеждам възможно най-голям, силен и твърд. Сега, когато съм облечен в черното на Безстрашните, е по-лесно, отколкото в сивото на Аскетите и може би именно затова избрах тази каста за убежище. Не напук, не за да нараня Маркъс, а защото знаех, че този живот ще ме научи как да бъда по-силен.
– Аз... – започва тя.
– Спри да ми губиш времето. Какво правиш тук? – Хвърлям помежду ни смачканата бележка и вдигам вежди към нея. – Минаха години, откакто умря, и през това време така и не се опита да изиграеш тази драматична поява. Какво е различното сега?
Отначало тя не отговаря. След това се стяга и казва:
– Ние – безкастовите – обичаме да следим нещата. Неща като Изборната церемония. Този път моите очи и уши ми съобщиха, че си избрал Безстрашните. Щях да дойда сама, но не исках да рискувам да налетя на него. Аз станах... нещо като лидер на безкастовите и е важно да не се излагам на риск.
Усещам кисел вкус в устата си.
– Брей, брей. Какви важни родители си имам. Толкова голям късметлия съм!
– Това не си ти – казва тя. – Нима поне част от теб не се радва да ме види?
– Да се радвам да те видя? Та аз едва си те спомням, Евелин. Живях горе-долу толкова време без теб, колкото и с теб.
Лицето ù се изкривява. Нараних я. Доволен съм.
– Когато избра Безстрашните – продължава бавно тя, – знаех, че е време да стигна до теб. Винаги съм планирала да те намеря, след като направиш своя избор и вече зависиш от себе си, за да мога да те поканя да се присъединиш към нас.
– Към вас – казвам. – Да стана безкастов? Че защо бих го направил?
– Градът ни се променя, Тобиас. – Макс изрече същите думи вчера. – Безкастовите започват да се обединяват, също както правят Безстрашните и Ерудитите. Скоро всеки ще трябва да избере страна и знам на коя ще искаш да бъдеш ти. Мисля, че наистина си способен да постигнеш много.
– Ти знаеш към кои ще искам да се присъединя аз. Сериозно? Не съм кастов предател. Аз избрах Безстрашните и им принадлежа.
– Да, но ти не си един от онези малоумни идиоти, търсещи опасности – изстрелва тя. – Също както не си и задушен Дървен търтей. Можеш да бъдеш повече и от двете, повече от всяка каста.
– Нямаш никаква представа какъв съм и какъв мога да бъда – натъртвам. – Бях най-високо класиралият се послушник. Искат да стана един от лидерите на Безстрашните.
– Не бъди наивен – тя присвива очи към мен. – Те не искат нов лидер. Искат пешка, която да могат лесно да манипулират. Именно затова Джанийн Матюс ходи толкова често в централата на Безстрашните и вкарва любимците си в кастата ти, за да ù докладват за поведението ви. Не си ли забелязал, че е наясно с неща, които не би трябвало да знае, че изменя обучението на Безстрашните и експериментира с него? Все едно Безстрашните някога биха променили нещо по своя инициатива...
Амар ни беше казал, че обикновено зоната на страха не е в началото на инициацията, че това е нещо ново, което се изпробва в момента. Експеримент. Но тя е права – Безстрашните не правят експерименти. Ако са наистина загрижени за практичността и резултатността, няма да се занимават да ни учат да мятаме ножове.
А и ето че Амар се оказа мъртъв. Не бях ли именно аз този, който обвини Ерик, че е доносник? Не го ли подозирах със седмици, че продължава да контактува с Ерудитите?
– Дори и да си права... – изричам на глас и цялата ми злоба изчезва. Приближавам се към Евелин. – Дори и да си права за Безстрашните, никога няма да се присъединя към теб. – Старая се гласът ми да не се разтрепери, когато добавям: – Не искам да те виждам никога повече.
– Не ти вярвам – казва тихо тя.
– Не ми пука в какво вярваш.
Минавам покрай нея напът към стълбите, по които се изкатерих на перона.
Тя се провиква подире ми:
– Ако размислиш, всяко съобщение, дадено на някой от безкастовите, ще стигне до мен.