– Е? – Макс се подпира на бюрото и отново ми става много странно да го гледам в такава чиста и официална обстановка. Повече му отива да удря боксова круша в тренировъчната зала или пък да се навежда към Ямата от парапета. Но не и да седи зад ниска дървена маса, отрупана с документи.
Поглеждам през прозорците на Империята към сектора на Безстрашните. Виждам на няколко метра оттук дупката, в която скочих, след като избрах кастата си, а също и покрива, на който стоях преди това. Аз избрах Безстрашните – казах вчера на майка си – и им принадлежа.
Дали наистина е така?
– Ерик, нека започнем с теб – подхваща Макс. – Имаш ли някаква идея какво би помогнало на Безстрашните да се движат напред?
– Да. – Ерик сяда. – Мисля, че трябва да направим някои промени и че е необходимо да започнем от инициацията.
– Какви промени имаш наум?
– Безстрашните винаги са имали състезателен дух – казва Ерик. – Състезанието вади от нас най-добрите, най-силните ни страни. Смятам, че инициацията трябва да подхранва това чувство на съревнование повече, отколкото го прави сега, и така да създава възможно най-добри послушници. В момента послушниците се съревновават единствено със системата, стремят се към резултат, за да продължат напред. Мисля, че трябва да се съревновават и помежду си за ограничен брой места сред Безстрашните.
Не мога да се сдържа – завъртам се и го зяпвам. Ограничен брой места? В каста? След едва две седмици обучение по време на инициацията?
– А ако не се класират за място?
– Стават безкастови – отговаря Ерик. Преглъщам подигравателния си смях, а той продължава: – Ако наистина вярваме, че Безстрашните са най-висшата каста, към която можем да се присъединим, че целите ù са по-важни от тези на другите касти, то да станеш един от нас, трябва да е чест и привилегия, а не право.
– Шегуваш ли се? – обаждам се, неспособен да продължа да се сдържам. – Хората избират каста, защото тя цени същите неща, които и те, а не защото вече са умели в това, на което ги учи. Ще изритваш хора от Безстрашните просто защото не са достатъчно силни да скочат във влак и да спечелят двубой. Ще цениш едрите, силните и безразсъдните повече от дребните, умните и смелите – така изобщо няма да подобриш Безстрашните.
– Сигурен съм, че дребните и умните ще се справят по-добре при Ерудитите или пък при сивите Дървени – ухилва се криво Ерик. – И не мисля, че имаш достатъчно вяра в потенциалните ни бъдещи членове, Фор. Тази система ще облагодетелства само най-непоколебимите.
Хвърлям поглед към Макс. Очаквам да изглежда безразличен към плана на Ерик, но това не е така. Той се е облегнал напред и се взира в покритото му с пиърсинг лице, сякаш нещо в него го вдъхновява.
– Това е интересен дебат – казва той. – Фор, ти как ще подобриш Безстрашните по друг начин, ако не направиш инициацията по-състезателна?
Тръсвам глава и отново поглеждам през прозореца. Не си един от онези малоумни, търсещи опасности идиоти – ми каза майка ми. Точно такива хора иска Ерик в Безстрашните – малоумни, търсещи опасности идиоти. Но ако той е от лакеите на Джанийн Матюс, то тогава защо Джанийн го кара да предлага подобен план?
О! Защото малоумните, търсещи опасности идиоти са по-лесни за манипулиране и контрол. Очевидно е.
– Ще подобря Безстрашните, като насърчавам истинската смелост, а не глупостта и бруталността – казвам. – Ще махна мятането на ножове. Ще подготвям хората физически и психически да защитават по-слабите от по-силните. Именно това насърчава нашият манифест – обикновените прояви на храброст. Мисля, че трябва да се върнем към тях.
– И после всички да се хванем за ръце и да запеем заедно песен, нали? – Ерик завърта очи. – Искаш да превърнеш Безстрашните в Миротворци.
– Не. Искам да се уверя, че все още знаем как да мислим за себе си, а не само за следващата инжекция адреналин. Или пък как изобщо да мислим. По този начин няма да можем да бъдем превзети или... контролирани отвън.
– Това ми звучи малко Ерудитско – заявява Ерик.
– Способността да мислиш не е патент на Ерудитите – срязвам го. – Симулациите на страха ни обучават именно в това – да мислим в състояние на стрес.
– Добре, добре – казва Макс и вдига ръце. Изглежда затруднен. – Фор, съжалявам, че се налага да кажа това, но звучиш малко параноично. Кой би ни превзел и контролирал? Кастите съществуват в мир още отпреди да се родиш, така че няма причина това тепърва да се променя.