През целия ми живот някой винаги се е опитвал да ме контролира. У дома тиранинът беше Маркъс и нищо не се случваше без неговото разрешение. А сега Макс искаше да ме привлече, за да се превърна в неговия Безстрашен подлизурко. Дори и майка ми имаше план за мен – да се присъединя към нея, когато достигна определена възраст, за да работя срещу кастовата система, на която тя има да си отмъщава по някаква си нейна причина. И точно когато си помислих, че съм се отървал от контрола, Ерик ме връхлетя, за да ми напомни, че стане ли лидер на Безстрашните, ще ме наблюдава.
Осъзнавам, че всичко, с което разполагам, са кратките моменти на непокорство, с които успявам да се сдобия по същия начин, по който, когато бях Аскет, си събирах предмети, които намирах на улицата. Татуировката, която Тори рисува на гърба ми, тази, която ще подскаже, че съм Дивергент, е един от онези моменти. Трябва да си потърся още такива, още кратки мигове на свобода, която светът отказва да ми позволи.
– Къде е Зийк? – питам.
– Не знам – казва Шона. – От известно време не желая особено да се мотая с него.
Поглеждам я през рамо.
– Знаеш, че можеш просто да му кажеш, че го харесваш. Честно, не мисля, че изобщо му минава през ума.
– Че то е очевидно – изсумтява тя. – Ами ако иска точно това – известно време да подскача от момиче на момиче? Не желая да бъда едно от тези момичета, през които преминава ей така.
– Сериозно се съмнявам, че би била.
Седим в мълчание няколко секунди и се взираме във вилнеещата под нас вода.
– Ще бъдеш добър инструктор – казва тя. – Наистина се справи чудесно с обучаването ми.
– Благодаря.
– Ето къде сте! – Зийк изниква зад нас. Носи голяма бутилка, пълна с някаква кафява течност, и я държи за гърлото. – Хайде, открих нещо!
Шона и аз се споглеждаме, вдигаме рамене и тръгваме след него към вратата от другата страна на Ямата, онази, през която влязохме, когато за първи път скочихме в мрежата. Но вместо да ни поведе натам, Зийк ни показва път през друга врата, чиято ключалка е залепена с тиксо. Продължаваме надолу по абсолютно тъмен коридор и по някакви стълби.
– Трябва да излезем... оуч!
– Съжалявам, не знаех, че спираш – казва Шона.
– Дръжте се, почти стигнахме...
Той отваря поредната врата, която пропуска бледа светлина, и вече можем да видим къде се намираме. От другата страна на Бездната сме, на няколко метра над водата. Ямата над нас сякаш продължава безкрайно, а хората, които кръжат близо до парапета, са малки и тъмни, невъзможни за разпознаване от това разстояние.
Разсмивам се. Зийк ни въведе в следващия момент на непокорство, вероятно без изобщо да има такова намерение.
– Как изобщо откри това място? – пита Шона, очевидно учудена, докато подскача на една от по-ниските скали. След като вече съм тук, виждам път, който би могъл да ни изведе нагоре и отвъд стената, ако искаме да стигнем пеш до другата страна на Бездната.
– Онова момиче... Мария – обяснява Зийк. – Майка ù работи в поддръжката на Бездната. Изобщо не знаех, че такова нещо съществува, но очевидно е така.
– Още ли се виждате? – пита Шона, като се опитва да звучи небрежно.
– Тц – отговаря Зийк. – Всеки път, когато бях с нея, едва удържах порива си да прекарам това време с приятелите си. Което не е добър знак, нали?
– Не е – съгласява се Шона и придобива по-доволен вид от преди.
Навеждам се внимателно към скалата, на която тя е застанала, а Зийк сяда до нея, отваря бутилката си и ни я подава.
– Чух, че си извън надпреварата – казва ми и ми я връчва. – Предполагам, че имаш нужда от питие.
– Да – съгласявам се и пийвам глътка.
– Да приемем този акт на публично пиянство като голям... – Той прави неприличен жест към стъкления таван на Ямата. – Сещаш се, за Макс и Ерик.
И Евелин – добавям наум и отпивам отново.
– Когато не обучавам послушници, ще работя в контролния център – казвам.
– Страхотно – кимва Зийк. – Ще е супер да си имам приятел там. В момента никой не ми говори.
– Звучи ми като моето положение в старата ми каста – разсмивам се. – Представи си цялото време на обяда, без никой дори да погледне към теб.
– Оуч – казва той. – Е, в такъв случай се обзалагам, че си наистина щастлив, задето си тук.
Отново вземам бутилката от него, отпивам нова глътка от жилещия и изгарящ алкохол и избърсвам уста с опакото на ръката си.
– Да – отговарям, – така е.
Ако кастите се израждат, както майка ми иска да вярвам, това не е никак лошо място, от което да ги наблюдавам как се разпадат. Тук поне си имам приятели, които да ми правят компания, докато това се случва.