+ + +
Едва се е стъмнило, когато си слагам качулката, за да си скрия лицето, и побягвам през територията на безкастовите право към границата ù със сектора на Аскетите. Трябваше да мина покрай училището, за да се ориентирам, но вече знам къде съм и къде бях през онзи ден, когато налетях на склада на безкастовите, търсейки онези гаснещи въглени.
Достигам вратата, през който бях минал на излизане, и почуквам. Чувам гласовете зад нея и долавям мириса на храна, излизащ през един от отворените прозорци заедно с виещия се дим. Стъпки. Някой идва да провери за какво е това тропане.
Този път мъжът носи червена риза на Миротворец и черен панталон на Безстрашен. Все още има натикана в задния джоб кърпа, точно както предишния път, когато говорих с него. Отваря вратата само колкото да ме погледне и нито сантиметър повече.
– Брей, виж кой е минал през голямата промяна! – Взира се в дрехите ми на Безстрашен. – На какво дължа тази визита? Да не би чаровната ми компания да ти е залипсвала?
– Когато се срещнахме предния път, ти знаеше, че майка ми е жива – отговарям. – Разпозна ме, защото си прекарвал време с нея. Именно така ти е разказала за инерцията, отнесла я при Аскетите.
– Да – признава мъжът. – Не сметнах, че е моя работа да ти казвам, че все още е жива. Дошъл си да поискаш извинение или какво?
– Не – отвръщам. – Дошъл съм да ù оставя съобщение. Ще ù го предадеш ли?
– Да, разбира се. Ще се видя с нея след няколко дни.
Вадя от джоба си сгъната хартийка. Подавам му я.
– Давай, прочети го, не ми пука – казвам. – И благодаря.
– Няма проблем – отговаря той. – Искаш ли да влезеш? Започваш да изглеждаш все повече като един от нас, отколкото като един от тях.
Поклащам глава.
Тръгвам си по уличката и точно преди да завия зад ъгъла, го виждам да отваря бележката и да чете съдържанието ù.
Евелин,
Някой ден. Още не.
–4
P.S. Радвам се, че не си мъртва.
ПРЕДАТЕЛЯТ
Друга година, друг Ден за свиждане.
Преди две години, когато бях послушник, се престорих, че моят собствен Ден за свиждане не съществува – скрих се в тренировъчната зала при боксовата круша. Прекарах толкова много време там, че после миришех на пот и прах с дни. Миналата година беше първата, в която обучавах послушници. Тогава постъпих по същия начин, въпреки че и Зийк, и Шона ме поканиха да прекарам деня със семействата им.
Тази година имам по-важни неща, за които да се тревожа, от това да налагам боксовата круша и да съм унил заради семейните си проблеми. Отивам в контролния център.
Минавам през Ямата, като избягвам сълзливите срещи. Семействата винаги могат да се събират в Деня за свиждане, дори и да са разделени в различни касти, но после обикновено спират да го правят. Кастата над кръвта, все пак. Повечето смесени облекла, които забелязвам, принадлежат на семействата на трансферите – сестрата на Уил е в синьо, Прямите родители на Питър са в бяло и черно. За момент ги наблюдавам и се чудя дали те са го превърнали в човека, който е. Но предполагам, че повечето хора не са толкова лесни за обяснение.
Трябва да свърша работата си, но вместо това се спирам до Бездната и се хващам за парапета. Късчета хартия се носят във водата. След като вече знам къде се намира пътят ни надолу, мога да го съзра лесно, както и тайната врата, която води към него. Усмихвам се леко и си мисля за нощите, които прекарахме със Зийк и Шона там. Понякога си говорехме, друг път просто мълчахме и слушахме водата.
Чувам приближаващи стъпки и поглеждам през рамо. Трис върви към мен и води със себе си една жена от Аскетите. Натали Прайър. Замръзвам и внезапно отчаяно започвам да желая да се измъкна – ами ако Натали ме разпознае? Ако се изтърве и каже кой съм и откъде идвам, ако го стори тук, пред всички тези хора?
Не е възможно да ме познае. Не приличам по никакъв начин на момчето, което тя помни – високо и кльощаво, мъкнещо се отпуснато в широките си дрехи.
Когато се приближава достатъчно, тя протяга ръка към мен.
– Здравейте! Името ми е Натали. Аз съм майката на Беатрис.
Беатрис. Това име толкова не ù подхожда.
Поемам ръката на Натали и се здрависваме. Никога не съм бил любител на ръкостискането на Безстрашните. Твърде непредвидимо е – никога не знаеш колко силно да стиснеш и колко пъти да разклатиш ръка.
– Фор – казвам. – Радвам се да се запознаем.