Чувам чукане на вратата и крясък.
– Отваряй!
Това много повече прилича на кошмар в сравнение със скуката, от която току-що се измъкнах – сигурен съм, че на вратата ми са дошли Безстрашни войници, защото са открили, че съм Дивергент или че шпионирам Макс, или пък че през миналата година съм влизал в контакт с безкастовата си майка. Всички тези неща сочат: кастов предател.
Безстрашните войници идват, за да ме убият, но докато вървя към вратата, осъзнавам, че ако възнамеряваха да го сторят, нямаше да вдигнат толкова много шум в коридора. А и това е гласът на Зийк.
– Зийк – казвам, когато отварям, – какъв е проблемът? Посред нощ е.
На челото му има ивица пот и той едва диша. Явно е тичал до тук.
– Бях нощна смяна в контролния център – обяснява той. – Нещо се случи в спалното помещение на трансферите.
По някаква причина първата ми мисъл е за нея, за разширените ù очи, които се взират в мен от ъгълчетата на паметта ми.
– Какво? – питам. – На кого?
– Тръгвай и ще говорим – казва Зийк.
Обувам се, мятам си якето и поемам след него.
– Момчето от Ерудитите. Русото – пояснява той.
Налага ми се да потисна въздишката на облекчение. Не е тя. На нея нищо не се е случило.
– Уил?
– Не, другото.
– Едуард.
– Да, Едуард. Беше атакуван. Намушкан.
– Мъртъв ли е?
– Жив е. С нож в окото.
Спирам.
– В окото?
Зийк кимва.
– На кого каза?
– На нощния отговорник. Той отиде при Ерик, а Ерик заяви, че той ще се занимае.
– Естествено. – Променям курса и свивам надясно в обратната на спалното помещение на трансферите посока.
– Къде отиваш?
– Едуард е вече в болницата, нали?
Зийк кимва.
– Значи, отивам да говоря с Макс.
+ + +
Лагерът на Безстрашните не е чак толкова голям, че да не знам кой къде живее. Апартаментът на Макс е скрит дълбоко в подземните коридори, близо е до задната врата, която се отваря точно до релсите на влака навън. Насочвам се натам, като следвам сините аварийни лампи, зареждани от соларния ни генератор.
Тропам на металната врата с юмрук и събуждам Макс по същия начин, по който Зийк събуди мен. Той отваря рязко вратата само след секунди. Очите му са подивели, а краката – боси.
– Какво е станало? – пита.
– Един от послушниците ми е пронизан в окото.
– И идваш тук? Никой ли не е съобщил на Ерик?
– Съобщили са. Затова искам да говоря с теб. Нещо против да вляза?
Не изчаквам да ми отговори – профучавам покрай него и нахълтвам в хола му. Той включва осветлението и ми разкрива най-разбърканото жилище, което някога съм виждал – по масата са разпилени използвани чаши и съдове, всички възглавници на дивана са в безпорядък, а подът е покрит с прах.
– Искам инициацията отново да стане такава, каквато беше, преди Ерик да я направи по-състезателна – заявявам. – И не го искам в моята тренировъчна зала!
– Едва ли мислиш наистина, че нараняването на послушника е по вина на Ерик! – Макс кръстосва ръце. – Или че си в позиция да поставяш искания.
– Да, негова вина е, разбира се, че е негова вина! – казвам го по-високо, отколкото ми се ще. – Ако не се бореха всички за десетте места, нямаше да са толкова отчаяни, че да са готови да се атакуват един друг! Толкова много ги е разпалил, че е в реда на нещата рано или късно да започнат да експлодират!
Макс мълчи. Изглежда раздразнен, но не започва да ми обяснява, че съм смешен, което все пак е някакво начало.
– И не мислиш, че послушникът, който е извършил нападението, трябва да бъде подведен под отговорност? – пита той. – Не смяташ, че той или тя трябва да получи обвинение?
– Разбира се, че той или тя, или който е там, трябва да бъде подведен под отговорност – казвам. – Но това никога нямаше да се случи, ако Ерик...
– Няма начин да бъдеш сигурен – прекъсва ме Макс.
– Всеки разумен човек ще е сигурен.
– Аз не съм ли разумен? – Гласът му става нисък и застрашителен и внезапно си спомням, че Макс не е просто лидер на Безстрашните, който по някаква необяснима причина ме харесва. Той е лидер на Безстрашните, който работи с Джанийн Матюс. Той назначи Ерик, който вероятно има пръст в смъртта на Амар.
– Нямах това предвид – опитвам се да запазя спокойствие.
– Трябва да внимаваш да изразяваш точно това, което имаш предвид – заявява Макс и пристъпва към мен. – Или някой може да си рече, че обиждаш началниците си...