Не отговарям. Приближава се още повече.
– Или че поставяш под въпрос ценностите на своята каста – добавя той и кръвясалите му очи се взират в рамото ми, където Безстрашните пламъци на татуировката ми се подават иззад яката на ризата ми.
Крия петте символа на кастите, които покриват гръбначния ми стълб, още откакто ги имам, но по някаква причина точно в този момент съм ужасен, че Макс знае за тях. Знае какво означават – а именно, че не съм идеален член на Безстрашните, а човек, който вярва, че ценена може да бъде повече от една добродетел. Че съм Дивергент.
– Имаше своя шанс да станеш лидер на Безстрашните – казва ми той. – Може би щеше да намериш начин да избегнеш този инцидент, ако не беше отстъпил като страхливец. Но ти стори точно така. И затова сега ще трябва да се оправяш с последствията.
Лицето издава възрастта му – по него има линии, които ги нямаше преди година или две, кожата му е с по-сивкав кафяв цвят, сякаш е покрита с пепел.
– Ерик е толкова тясно свързан с инициацията, защото миналата година ти отказа да следваш заповедите...
Миналата година спирах всички боеве в тренировъчната зала, когато раните станеха твърде сериозни, въпреки изричното нареждане на Ерик те да продължават, докато единият опонент е неспособен да продължи. В резултат на това едва не изгубих позицията си на инструктор. Всъщност щеше да се случи, ако Макс не се беше намесил.
– ... а аз поисках да ти дам втори шанс да се справиш по правилния начин, с по-близко наблюдение – продължава той. – И ти се проваляш. Стигна твърде далеч.
Потта, която ми изби, докато идвах насам, замръзва върху мен. Той отстъпва и отново отваря вратата.
– Напусни апартамента ми и се оправи с послушниците си – нарежда ми. – Не допускай отново да те видя да прекрачваш чертата.
– Да, сър – отвръщам тихо и излизам.
+ + +
Рано сутринта, когато слънцето изгрява и осветява Ямата през стъкления покрив, отивам да видя Едуард в болницата. Главата му е увита в бели превръзки и той не се движи и не говори. Не му казвам нищо, просто сядам до него и наблюдавам как стрелките на часовника отброяват минутите.
Бях глупак. Въобразявах си, че съм недостижим, че до някаква степен Макс все още ми вярва, че желанието му да съм лидер заедно с него никога няма да отшуми. Трябваше да бъда по-наясно с нещата. Единственото нещо, което Макс някога е искал, е пионка – точно както ми каза майка ми.
Не мога да бъда пионка. Но не съм сигурен какво трябва да бъда вместо това.
+ + +
Обстановката, която Трис Прайър измисля, е зловеща и почти красива – жълто-зелено небе и пожълтяла трева, простираща се във всички посоки.
Да наблюдаваш симулацията на друг човек е странно. Интимно. Не ми изглежда правилно да насилвам хората да бъдат уязвими, дори и когато не са ми симпатични. Всяко човешко същество има право на своите тайни. Да наблюдавам един след друг страховете на послушниците си, ме кара да се чувствам така, сякаш кожата ми е изстъргана с шкурка.
Жълтата трева в симулацията на Трис е напълно спокойна. Ако въздухът не беше така неподвижен, щях да реша, че това е обикновен сън, а не кошмар. Но този въздух означава само едно нещо и то е, че се задава буря.
През тревата преминава сянка. Голяма черна птица каца на рамото на Трис и впива ноктите си в ризата ù. Върховете на пръстите ми настръхват, когато си спомням как аз докоснах рамото ù, докато вървяхме към стаята за симулации, как преместих косата от врата ù, за да я инжектирам. Глупаво. Нехайно.
Тя блъсва птицата и всичко се случва едновременно. Прозвучава гръм и небето помръква, но не от буреносен облак, а от врани, от невъзможно голямо ято, летящо в синхрон, сякаш движено от един ум.
Писъците ù са най-ужасният звук на света – тя отчаяно се нуждае от помощ и аз отчаяно искам да ù я дам, въпреки че съм наясно, че това, което виждам, не е истина. Враните продължават да прииждат неумолимо, обграждат я и я погребват жива под тъмните си пера. Тя вика за помощ, аз не мога да направя нищо и не искам да гледам това, не искам да гледам и секунда повече.
Но тогава тя започва да се движи, премества се и лежи на тревата, почива си. И да изпитва болка, не го показва. Просто затваря очи и се предава. По някакъв начин това е по-лошо и от писъците ù за помощ.
И тогава всичко приключва.
Тя се надига от металния стол, мята се, за да се освободи от птиците, въпреки че те са изчезнали. Свива се на топка и скрива лицето си.
Протягам се, докосвам рамото ù и тя удря силно ръката ми с юмрук.
– Не ме пипай!
– Всичко свърши – казвам, потръпвайки. Може да удря по-силно, отколкото осъзнава. Игнорирам болката и приглаждам косата ù, защото съм глупав, неуместно държащ се и... глупав...