– Трис.
Тя се клатушка напред-назад върху металния стол и постепенно се успокоява.
– Трис, ще те отведа обратно в спалното помещение, става ли?
– Не! Няма да ме видят такава... Не и докато не се оправя.
Ето докъде води системата на Ерик. Един смел човек току-що е победил един от страховете си за по-малко от пет минути – изпитание, което отнема на повечето хора поне двойно повече време. Но тя е ужасена да се върне в коридора и да бъде видяна слаба и уязвима. Трис е чисто и просто Безстрашна, но това вече не е някогашната каста на Безстрашните.
– О, я стига! – казвам по-сприхаво, отколкото ми се иска. – Ще те преведа през задния вход.
– Няма нужда да... – Виждам ясно как ръцете ù треперят, дори и когато вдига рамене, за да откаже предложението ми.
– Глупости. – Хващам я за ръката и я вдигам от стола. Тя премигва, когато я повеждам към вратата. Амар веднъж ме преведе по този път, опита се да ме изпрати до спалното помещение, въпреки че аз не исках. Вероятно сега и тя не иска по същия начин. Как е възможно да изживееш една история два пъти, от две различни позиции?
Тя рязко дръпва ръката си и ме приковава с поглед.
– Защо се държиш така с мен? Какъв беше смисълът от всичко това, а? Когато избрах кастата на Безстрашните, нямах представа, че в продължение на седмици ще бъда подложена на мъчения!
Ако тя беше някой друг послушник, досега десетки пъти щях да съм ù се разкрещял заради неподчинението. Щях да съм се почувствал заплашен от постоянните ù нападки към мен и да съм се опитал да смажа съпротивата ù с жестокост – по начина, по който сторих с Кристина още през първия ден от инициацията. Но Трис спечели уважението ми, когато скочи първа в мрежата. А също и когато ме предизвика на вечерята след това, и когато не спря след неприятните ми отговори на въпросите ù. Когато се застъпи за Ал и ме гледаше право в очите, докато мятах ножове по нея. Тя не ми е подчинена и няма начин да бъде.
– Нали не си въобразяваш, че преодоляването на малодушието ще бъде лесно? – питам.
– Това не е преодоляване на малодушие! Малодушие е начинът, по който вие се намесвате в реалния живот. В реалния живот няма как да бъда накълвана до смърт от ято врани, Фор!
Тя започва да плаче, а аз съм твърде поразен от думите ù, за да се почувствам неудобно от сълзите ù. Тя не усвоява уроците на Ерик. Усвоява други, по-мъдри неща.
– Искам да си вървя у дома – прошепва.
Знам къде са камерите в този коридор. Надявам се никоя да не е уловила думите ù.
– Да се научиш да разсъждаваш трезво, дори когато страхът замъглява съзнанието ти, е урок, който всеки, дори твоето семейство Дървени, трябва да усвои. – Подлагам на съмнение много неща от инициацията на Безстрашните, но не и симулациите на страха. Те са най-прекият начин човек да се изправи срещу собствените си страхове и да ги превъзмогне, далеч по-пряк от мятането на ножове и боевете. – Точно на това се опитваме да те научим. Ако не се справиш, ще трябва да се пръждосаш, където ти видят очите, защото тогава ние няма да те искаме.
Суров съм към нея, защото знам, че може да го понесе. А също така и защото не знам никакъв друг начин, по който да се държа.
– Опитвам се. Но се провалих. Аз съм пълна издънка.
Едва сдържам смеха си.
– Според теб колко време продължи халюцинацията ти, Трис?
– Представа нямам. Половин час?
– Три минути – казвам ù. – Ти се справи три пъти по-бързо, отколкото всички останали послушници. Може да си всичко друго, но не и издънка.
Може да си Дивергент – мисля си. Но тя не направи никаква промяна на симулацията си, затова... сигурно не е. Може би просто е много смела.
Усмихвам ù се.
– Утре ще се справиш още по-добре. Ще видиш.
– Утре ли?
Вече е по-спокойна. Слагам леко ръка на гърба ù, точно под раменете ù.
– Какво имаше в твоята първа халюцинация? – пита ме.
– Не беше „какво“, а „кой“ – отговарям и си мисля, че можех просто да ù кажа първото си препятствие от своята зона на страха, страха от височини, макар и тя да не ме попита точно това. Но когато съм около нея, не мога да контролирам думите си по начина, по който го правя около другите хора. Изричам неясни неща, защото само така мога да се спра да не издам нещо, докато умът ми е завладян от усещането за тялото ù. – Но това не е важно сега.
– Успя ли вече да преодолееш този страх?
– Още не. – Стигнали сме вратата на спалното помещение. Пътят до тук никога не е бил толкова кратък. Пъхам ръце в джобовете си, за да не сторя отново нещо по-глупаво с тях. – Може и никога да не успея.