– Значи, страховете така и не изчезват.
– Понякога наистина си отиват. Друг път нови идват на тяхно място. Но целта не е да премахнеш всичките си страхове. Това е непостижимо. Въпросът е да се научиш да контролираш страха си и да се освободиш от него, ето това е смисълът.
Тя кимва. Не знам по каква причина е дошла сред нас, но ако трябва да направя предположение, избрала е Безстрашните заради свободата тук. Аскетите щяха да задушат искрата у нея, докато не угасне. Безстрашните, въпреки всичките им недостатъци, са разпалили тази искра до огън.
– Така или иначе – казвам, – твоите реални страхове рядко съвпадат с онова, което се появява по време на симулацията.
– Какво искаш да кажеш?
– Наистина ли се страхуваш от врани? – усмихвам се. – Случвало ли се е, като видиш някоя от тях, да хукнеш с писъци?
– Не, май не.
Тя се приближава към мен. Чувствах се по-спокоен, докато между нас имаше по-голямо разстояние. Приближава се дори повече, мисля си само как да я докосна и устата ми пресъхва. Никога не си мисля по този начин за хората, за момичетата.
– Е, тогава от какво наистина ме е страх? – пита ме.
– Не знам – отговарям ù. – Това само ти можеш да кажеш.
– Не предполагах, че ще бъде толкова трудно да стана една от Безстрашните.
Благодарен съм, че вече има нещо друго, за което да мисля, нещо различно от това как да прокарам ръка по гърба ù.
– Доколкото знам, невинаги е било така. Говоря за това да станеш един от Безстрашните.
– Какво се е променило?
– Ръководството. Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. – Преди шест години бойната част била по-кратка и не включвала бой с голи ръце, а послушниците носели предпазно облекло. Основната цел била да си силен и умел, да се сприятелиш с другите послушници. Дори когато аз бях послушник, положението беше по-добро от сега. Неограничени възможности за послушниците да станат членове на кастата, както и прекратяване на боя, когато единият опонент се признае за победен. – Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нашите лидери.
Разбира се, че се досеща веднага.
– След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик?
– На второ.
– Значи, той е бил техният резервен вариант за ръководител. А ти си бил първият им избор.
Схватлива е. Не съм сигурен дали наистина съм бил първият им избор, но определено бях по-добрият вариант от Ерик.
– Какво те кара да мислиш така?
– Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.
Никога не съм мислил за Ерик по този начин. Да е завиждал? За какво? Никога не съм му вземал нищо, никога не съм бил сериозна заплаха за него. Той е този, който преследваше Амар и който сега преследва мен. Но тя може би е права – може би никога не съм обръщал внимание колко разочарован е бил от факта, че при цялата си упорита работа е останал втори, и то след трансфер от Аскетите. А също и че Макс предпочиташе мен за лидерското място, след като Ерик е дошъл тук именно за него.
Тя избърсва лицето си.
– Личи ли, че съм плакала?
Въпросът ми прозвучава смешно. Сълзите ù изчезнаха почти толкова внезапно, колкото и се появиха, лицето ù отново е красиво, очите – сухи, а косата – гладка. Сякаш нищо никога не се е случвало – сякаш не е прекарала три минути завладяна от ужас. По-силна е от мен.
– Хм! – Надвесвам се по-близо до нея и на шега се преструвам, че изучавам лицето ù. Само че спира да бъде шега и вече съм толкова близо, че дъхът ни се смесва.
– Не, Трис – казвам и опитвам да използвам типичен за Безстрашните израз. – Изглеждаш силна като желязо.
Тя се усмихва леко. Същото правя и аз.
+ + +
– Хей – казва Зийк сънено, докато подпира глава на юмрука си. – Искаш ли да поемеш вместо мен? Буквално трябва да си залепя очите с тиксо, за да останат отворени.
– Съжалявам – отговарям му, – просто ми трябва компютър. Знаеш, че е само девет, нали?
Той се прозява.
– Уморявам се, когато съм толкова отегчен. Но пък смяната ми почти приключва.
Обичам контролния център нощем. Само трима души следят видеопотока и помещението е тихо, с изключение на боботенето на компютрите. През прозорците виждам единствено тънкия сърп на луната – всичко друго е тъмно. Трудно е да намериш покой в лагера на Безстрашните и това е мястото, където най-често мога да го сторя.