– Разбирах, че се готви нещо – вдига вежда Евелин. – Секторът на Ерудитите вече свети постоянно, което означава, че не се боят от неприятности с лидерите на града... което от своя страна е знак за нарастващото им отцепничество.
– Добре – казвам, – как ще ги предупредим?
– Кои?
– Аскетите! – разпалвам се. – Как ще предупредим Аскетите, че ще бъдат избити, как ще предупредим Безстрашните, че лидерите им заговорничат срещу съвета, как...
Спирам. Евелин е застанала с отпуснати край тялото ръце, лицето ù е спокойно и безучастно. Градът ни се променя, Тобиас. Това бяха думите ù, когато се видяхме отново за първи път. Скоро всеки ще трябва да избере страна и знам на коя ще искаш да бъдеш ти.
– Вече си знаела – изричам бавно и се боря да осъзная истината. – Знаела си, че планират нещо, и то не отскоро. Чакаш го. Разчиташ на него.
– Нямам възпираща ме привързаност към някогашната ми каста. Не искам те или членовете на която и да е друга каста да контролират повече града и хората в него – заявява Евелин. – Ако някой иска да извади враговете ми от строя вместо мен, ще го оставя да го направи.
– Не мога да повярвам – казвам. – Не всички там са Маркъс, Евелин. Те са беззащитни.
– Мислиш си, че са невинни – отговаря тя. – Не ги познаваш. А аз ги познавам. Виждала съм какви са в действителност. – Гласът ù е нисък, гърлен. – Как си мислиш, че баща ти успя да те лъже за мен през всичките тези години? Те знаеха, че не съм бременна, че никой не е викал лекар, че е нямало тяло. Но въпреки всичко ти казаха, че съм мъртва, нали?
Досега не се бях замислял. Нямало е тяло. Никакво тяло, но въпреки това всички онези хора седяха в къщата на баща ми през онази ужасна сутрин и на онова ужасно погребение следващата вечер. Преструваха се заради мен и заради останалата част от общността на Аскетите и с мълчанието си казваха: Никой никога не ни напуска. Защо би го сторил?
Не би трябвало да съм толкова изненадан, че бившата ми каста е пълна с лъжци, но предполагам, че в мен все още има остатъци детинска наивност.
Вече не.
– Помисли за това – продължава Евелин. – Дали всички онези хора – типът хора, които биха казали на едно дете, че майка му е мъртва, само и само да избегнат унижението, – са наистина тези, на които искаш да помогнеш? Или всъщност искаш да помогнеш да бъдат отстранени от властта?
Мислех си, че знам. Онези невинни Аскети, с постоянната им служба в името на другите и почтителните им кимания... те имат нужда да бъдат спасени.
Но онези лъжци, които ми причиниха скръб, които ме изоставиха сам с мъжа, който ме нараняваше – те трябва ли да бъдат спасявани?
Не мога да гледам към нея, не мога да ù отговоря. Чакам влакът да достигне перон и скачам, без да погледна назад.
+ + +
– Не го приемай погрешно, но изглеждаш ужасно.
Шона потъва в стола до моя и си слага таблата на масата. Имам чувството, че вчерашният ми разговор с майка ми е бил внезапен оглушителен шум и сега всеки друг звук е притъпен. Винаги съм бил наясно, че баща ми е жесток. Но съм смятал, че другите Аскети са невинни – дълбоко в себе си се мислех за слаб, задето ги напуснах. За предател на собствените си ценности.
Сега ми изглежда, че каквото и да реша, ще предам някого. Ако предупредя Аскетите за плановете за атака, които намерих в компютъра на Макс, ще предам Безстрашните. Ако не ги предупредя, ще предам бившата си каста повторно, но този път по много по-ужасен начин. Нямам избор, освен да взема решение, а от мисълта за това ми прилошава.
Преминах през днешния ден по единствения известен ми начин – станах и отидох на работа. Показах класирането, което се превърна в повод за известни спорове – от едната страна аз, защитаващ даването на допълнителни точки за подобрение, а от другата Ерик, настояващ за постоянство в оценяването. Отидох да ям и се понесох по течението, повтаряйки обичайните си действия, без да се замислям.
– Смяташ ли да ядеш нещо от това? – пита Шона, като сочи пълната ми чиния.
– Може би – вдигам рамене. Знам, че се кани да ме попита какво не е наред, затова я изпреварвам, като предварително сменям темата. – Как се справя Лин?
– Би трябвало да знаеш по-добре от мен – казва Шона. – Все пак виждаш страховете ù и всичко останало.
Резвам си малко от голямото парче месо пред себе си и започвам да го дъвча.
– Какво е усещането? – пита ме тя предпазливо, като повдига вежда към мен. – Имам предвид да виждаш всичките им страхове.
– Не мога да говоря с теб за страховете ù – отговарям. – Знаеш това.