– Това твое правило ли е, или правило на Безстрашните?
– Има ли значение?
Шона въздъхва.
– Понякога имам чувството, че изобщо не я познавам, това е.
Довършваме си яденето, без да проговорим отново. Ето това харесвам най-много у Шона – тя не изпитва необходимост да запълва празните пространства. Когато приключваме, излизаме заедно от столовата и Зийк ни вика откъм другата страна на Ямата.
– Хей! – Той увива един от пръстите си с лента. – Искате ли да идем да набием нещо?
– Да – отговаряме едновременно с Шона.
Тръгваме към тренировъчната зала, а Шона разказва на Зийк за седмицата си, прекарана на оградата.
– Преди два дни идиотът, с когото патрулирах, откачи и започна да се поти, че е видял нещо навън... Оказа се найлонова торбичка.
Зийк я прегръща през раменете, а аз прокарвам пръсти по кокалчетата си и се старая да не им заставам на пътя.
Когато приближаваме тренировъчната зала, ми се струва, че чувам гласове отвътре. Намръщен, изритвам вратата с крак. Вътре стоят Лин, Юрая, Марлийн и... Трис. Този сблъсък на световете малко ме стряска.
– Така си и знаех – шумът идва оттук – казвам.
Юрая се цели в мишената с един от пистолетите с пластмасови куршуми, които Безстрашните използват за забавление – наясно съм със сигурност, че не е негово притежание, така че вероятно е на Зийк, – а Марлийн дъвче нещо. Тя ми се ухилва и ми помахва, когато влизам.
– А то да се окаже моят брат идиот – обажда се Зийк. – Не ви е разрешено да сте тук след заниманията. Внимавайте, защото Фор ще каже на Ерик и тогава най-малкото ще ви скалпират.
Юрая прибира пистолета в колана си, без да постави предпазителя. Вероятно ще приключи с шев на задника, след като оръжието стреля в гащите му. Не му го споменавам.
Задържам вратата отворена, за да ги накарам да излязат през нея. На тръгване Лин ме пита:
– Нали няма да кажеш на Ерик?
– Не, няма – отговарям. Когато Трис минава покрай мен, слагам ръка на гърба ù между плешките ù. Дори не знам дали го правя съзнателно, или не. А и не ме е грижа.
Другите тръгват по коридора, забравили първоначалния ни план да прекараме времето си в тренировъчната зала още от мига, в който Зийк и Юрая започват да се карат, а Шона и Марлийн си поделят остатъка от кексче.
– Почакай за момент – казвам на Трис. Тя се обръща към мен с разтревожен вид и се опитвам да се усмихна, но точно сега ми е трудно да го направя.
Когато обявих резултатите в тренировъчната зала по-рано тази вечер, усетих напрежение – докато изчислявах точките за класирането, не ми хрумна да намаля тези на Трис, за да я предпазя. Щеше да е обида за уменията ù в симулациите да я поставя по-надолу в списъка, но тя може би щеше да предпочете обидата пред растящия разрив между нея и другите трансфери.
Но дори сега, когато е бледа и изтощена, а около ноктите ù има малки ранички и в очите ù се чете колебание, знам, че случаят не е такъв. Това момиче никога не би предпочело да бъде набутано в безопасната среда, никога.
– Мястото ти е точно тук, нали знаеш? – казвам ù. – Ти си една от нас. Скоро всичко ще свърши, така че просто се дръж, става ли?
Внезапно вратът ми се нагорещява и го почесвам, неспособен да срещна погледа ù, въпреки че го усещам върху себе си, докато мълчанието се разтяга.
Тогава тя преплита пръсти с моите и аз я зяпвам изненадан. Стискам ръката ù леко. Успявам да осъзная през умората и вълненията си, че макар и да съм я докосвал десетки пъти – винаги в моменти на умопомрачение, – това е първият път, когато тя отвръща на докосването ми.
В следващия момент тя се обръща и се затичва след другите, за да ги настигне.
А аз оставам сам в коридора и се хиля като идиот.
+ + +
Около час се опитвам да заспя, като се въртя под завивките в търсене на удобна поза. Сякаш някой е заменил матрака ми с ложе от камъни. Може би просто умът ми е твърде претоварен.
В крайна сметка се отказвам, обличам си якето, обувам се и отивам в Империята, както правя винаги когато не мога да заспя. Мисля си отново да премина през своята зона на страха, но през деня не се сетих да си набавя серум, а сега ще е трудно. Вместо това влизам в контролния център, където Гус ме поздравява с грухтене, а другите двама служители дори не ме забелязват.
Не се опитвам отново да проникна във файловете на Макс – имам чувството, че вече знам всичко, което ми е необходимо, а именно, че предстои нещо лошо и нямам представа дори дали да опитам да го спра.
Имам нужда да кажа на някого, имам нужда някой да сподели с мен тежестта на това знание и да ме посъветва какво да сторя. Но наоколо няма никого, на когото да доверя подобно нещо. Дори приятелите ми са родени и израснали сред Безстрашните – как да съм сигурен, че няма да се доверят безусловно на лидерите си? Няма начин.