По някаква причина в ума ми изниква лицето на Трис, открито, но непреклонно, когато ме хваща за ръката в коридора.
Минавам през видеопотока, като оглеждам улиците на града, а после се връщам в лагера на Безстрашните. Повечето коридори са толкова тъмни, че дори и да се намирах в тях, нямаше да мога да видя нищо. В слушалките си чувам единствено прилива на водата в Бездната и свирещия през пътеките вятър. Въздъхвам, подпирам главата си с ръка, наблюдавам сменящите се изображения и ги оставям да ме успокоят и тласнат в нещо като сън.
– Отивай си в леглото, Фор – казва Гус от другия край на залата.
Рязко се събуждам и кимвам. Ако не следя истински видеопотока, не е добра идея да съм в контролния център. Излизам от акаунта си и тръгвам към асансьора, примигвайки, за да се разсъня.
Докато пресичам фоайето, чувам писък, който идва някъде отдолу – откъм Ямата. Не е типичният за Безстрашните добродушен крясък, нито пък е писъкът на някого, който е изплашен, но доволен... по-скоро е специфичният звук, изразяващ ужас.
Затичвам се надолу към Ямата и по пътя ми се разпиляват малки камъчета. Дишам бързо и тежко, но равномерно.
Три високи силуета в тъмни дрехи стоят близо до парапета долу. Обиколили са четвърта по-малка мишена и въпреки че не мога да различа много оттук, лесно разпознавам битката, когато я видя. Тоест щях да я нарека битка, ако не бяха трима срещу един.
Един от нападателите се обръща, забелязва ме и побягва в обратната посока. Когато се приближавам, виждам как следващият вдига във въздуха мишената си и я провесва над Бездната.
– Хей! – изкрещявам.
Зървам руса коса, но не мога да различа нищо друго. Спускам се върху друг от нападателите – разпознавам Дрю по оранжево-червения цвят на косата – и го блъсвам в парапета. Удрям го по лицето веднъж, после втори и трети път, той се свлича в несвяст и го изритвам, без да мисля, не съм в състояние да мисля.
– Фор. – Гласът ù е тих и неравен и е единственото нещо, способно да ме достигне в този момент. Тя се държи за парапета и виси над Бездната като парченце стръв на куката на въдица. Другият, последният нападател, е изчезнал.
Дотичвам до нея, хващам я за раменете и я издърпвам и притискам към себе си. Тя заравя лице в рамото ми и сграбчва ризата ми с пръсти.
Дрю е в безсъзнание на земята и го чувам да ръмжи, докато я отнасям – но не в болницата, където другите ù преследвачи ще я потърсят, а в моя апартамент. Изблъсквам вратата, влизам и я полагам върху леглото. Прокарвам пръсти през носа и скулите ù, за да проверя за счупвания, после се навеждам и се заслушвам в пулса и дишането ù. Всичко ми се вижда нормално, стабилно. Дори цицината на главата ù не изглежда нещо особено, въпреки че е подута. Няма сериозни наранявания, но можеше и да има.
Когато се отдръпвам от нея, ръцете ми треперят. Не е сериозно ранена, но Дрю вероятно е. Дори не знам колко пъти го ударих, преди тя най-сетне да изрече името ми и да ме пробуди. И останалата част от тялото ми започва да трепери, но се уверявам, че под главата ù има възглавница, и излизам от апартамента, за да се върна при парапета край Бездната. По пътя се мъча да си припомня последните минути и да се сетя колко пъти ударих Дрю, а също и колко силно, но цялото нещо е изгубено в шеметния пристъп на гняв.
Чудя се дали и за него е било така – мисля си, докато си спомням дивия и безумен поглед в очите на Маркъс всеки път, когато се разгневеше.
Когато стигам до парапета, Дрю все още е там и лежи в странно смачкана поза. Хващам го за раменете и наполовина го нося, наполовина го влача към болницата.
+ + +
Когато се връщам в апартамента си, моментално влизам в банята, за да измия кръвта от ръцете си – няколко от кокалчетата ми са ожулени и разранени от сблъсъка с лицето на Дрю. Щом той беше там, другият нападател би трябвало да е бил Питър, но тогава кой беше третият? Не и Моли – силуетът беше твърде висок и едър. Всъщност има само един послушник с тези размери.
Ал.
Проверявам отражението си, сякаш има риск да видя нещо от Маркъс да ме гледа от огледалото. Устната ми е разцепена – дали Дрю не ми е отвърнал в някой момент? Няма значение, че не си спомням. Единственото, което е важно, е дали Трис диша.
Задържам ръцете си под хладната вода, докато не потича чиста, после ги подсушавам с кърпата и отивам до хладилника за плик с лед. Когато ù го донасям, осъзнавам, че е будна.