– Ръцете ти – изрича тя и това са смешни думи, толкова е глупаво да се тревожи за моите ръце, при положение че току-що е висяла над Бездната, държана за гърлото.
– Ръцете ми – отвръщам раздразнено – не са твоя грижа.
Надвесвам се над нея и пъхам плика с лед под главата ù, на мястото, където по-рано намерих онази цицина. Тя вдига ръка и леко докосва устната ми с връхчетата на пръстите си.
Никога не съм предполагал, че е възможно да усетиш нечий допир по този начин – като енергиен тласък. Пръстите ù са меки, любопитни.
– Трис – казвам, – аз съм добре.
– Как се озова там?
– Връщах се от контролния център. Чух писък.
– Какво им направи?
– Оставих Дрю в лазарета преди половин час. Питър и Ал избягаха. Дрю се кълне, че искали само да те сплашат. Поне предполагам, че това се опитваше да каже.
– Много ли е зле?
– Ще оживее. Но не мога да кажа в какво състояние ще бъде след това – изтърсвам.
Не трябва да ù позволявам да вижда тази ми страна, страната, която изпитва диво удоволствие от болката на Дрю. Не трябва изобщо да притежавам такава страна.
Тя се протяга и стиска ръката ми.
– Хубаво – казва.
Поглеждам я. Очевидно и тя има такава страна. Видях начина, по който гледаше, докато биеше Моли – сякаш ще продължи, независимо дали опонентката ù е в съзнание, или не. Може би двамата си приличаме.
Лицето ù се изкривява и тя започва да плаче. Обикновено когато някой започне да плаче пред мен, се чувствам притиснат, сякаш трябва да се спася от компанията му, за да мога да дишам. С нея не се чувствам така. Не се тревожа, че тя очаква твърде много от мен или че изобщо има нужда от нещо от мен. Надвесвам се над нея, за да сме на едно ниво, и за момент я наблюдавам внимателно. След това докосвам бузата ù и леко натискам оформящите се синини. Прокарвам палец по скулата ù. Кожата ù е топла.
Не мога да опиша с думи точно как изглежда, но дори и в момента, с лице, подуто и оцветено на места, в нея има нещо поразяващо, нещо, което не съм виждал досега.
В този момент съм готов да приема неизбежността на чувствата си, макар и не с радост. Трябва да говоря с някого. Трябва да се доверя на някого. И по някакъв начин знам, просто знам, че това е тя.
Ще трябва да започна, като ù кажа името си.
+ + +
Настигам Ерик на опашката за закуска и заставам зад него с таблата си, докато той си сипва бъркани яйца с дълга лъжица.
– Ако ти кажа, че снощи един послушник е бил нападнат от няколко други – заговарям го, – ще ти пропука ли изобщо?
Той избутва яйцата в единия ъгъл на чинията си и вдига рамене.
– Ще ми пропука, че инструкторът им не е способен да ги контролира – заявява той, а аз си взимам купичка мюсли. Забелязва разранените ми кокалчета. – Ще ми пропука, че това е втората атака под негово наблюдение... докато родените Безстрашни не дават вид да имат такива проблеми.
– Напрежението сред трансферите е по-високо по принцип, защото те не се познават предварително помежду си, не познават и кастата, освен това идват от различни места – отговарям. – А ти като техен лидер не си ли отговорен да ги държиш под контрол?
Той добавя няколко препечени филийки към яйцата си, навежда се към ухото ми и просъсква:
– Вървиш по тънък лед, Тобиас. Споровете с мен пред послушниците. „Загубеният“ запис от симулация. Очевидните ти пристрастия към послушниците с по-ниски резултати в класирането. Вече дори и Макс е съгласен с мен. Ако имаше нападение, не мисля, че щеше да е много доволен от теб, и едва ли щеше да възрази, ако предложех да бъдеш освободен от поста си.
– И тогава ти би останал без инструктор седмица преди края на инициацията.
– Ще я завърша сам.
– Мога да си представя какво ще настане под твоя зорък поглед – присвивам очи. – Дори няма да има нужда да гоним част от тях чрез класирането – ще си умират и ще се осакатяват самички.
– Ако не внимаваш, няма да ти се налага да си представяш нищо. – Той стига края на редицата с храната и се обръща с лице към мен. – Състезателната обстановка създава напрежение, Фор. В реда на нещата е това напрежение да бъде освобождавано някак. – Усмихва се леко и кожата между пиърсингите му се опъва. – Едно нападение би ни показало кои са силните и кои са слабите в реална ситуация, не мислиш ли? И по този начин няма да разчитаме единствено на резултатите от тестовете... в случай че такова нещо се случи.
Изводът е ясен: като оцеляла от нападението, Трис би била считана за по-слаба от другите послушници и оттук подходяща за елиминация. Ерик не би се занимавал да помага на жертвата, вместо това би препоръчал прогонването ù от Безстрашните, както стори с Едуард, преди той да напусне по собствено желание. Не искам Трис да бъде изпратена при безкастовите.