Спомням си как я гледаше Ерик, докато мятах ножове по нея. А също и въпроса му за изтритата информация за една от симулациите ù. Обясних, че е повреда от теч, а той отбеляза колко интересно е тя да се случи след по-малко от пет минути от края на симулацията на Трис.
– Разкарай се от мен! – казва тя.
Правя го незабавно. Не ми харесва да чувам гласа ù по този начин.
– И теб ли наблюдават?
Винаги са го правели и винаги ще го правят.
– Опитвам се да ти помогна, но ти не приемаш чужда помощ.
– Да, точно така. Твоята помощ – отговаря тя. – Като пронизваш с нож ухото ми, подиграваш ми се и ме овикваш най-много от всички останали, ми е от голяма помощ, няма що.
– Да ти се подигравам ли? Говориш за случая с ножовете? Тогава изобщо не ти се подигравах! – Клатя глава. – Само исках да ти припомня, че ако се провалиш, някой друг ще трябва да заеме мястото ти.
За мен това изглеждаше очевидно в този момент. Мислех си, че тъй като тя явно ме разбира по-добре от повечето хора, е схванала и това. Разбира се, че не е. Все пак не чете мисли.
– Защо? – пита ме.
– Защото... си от Аскетите – отговарям. – И... когато се жертваш за някой друг, в този момент си най-смела. На твое място щях повече да се постарая и да се престоря, че съм преодолял инстинкта си за жертвоготовност. Ако някои неподходящи хора го усетят... няма да е добре за теб.
– Защо? Каква е причината да се интересуват от моите намерения?
– Твоите намерения са единственото, което ги интересува. Опитват се да ти внушат, че за тях са важни делата ти, но изобщо не е така. Задачата им е не да действаш по определен начин. Те целят ти да мислиш по определен начин, за да могат да четат в теб като в отворена книга. И да не представляваш опасност за тях.
Опирам ръка на стената до главата ù и се надвесвам по-близо до нея, като си мисля за татуировката на гърба си. Не слагането ù ме направи кастов предател, а това, което означава за мен – бягство от тесногръдото мислене на която и да е каста, от мисленето, което отпъжда надалече различни мои страни и ме смалява само до една-единствена моя версия.
– Не разбирам защо ги интересува какво мисля, след като действам според техните изисквания – казва тя.
– Ти действаш по начин, по който са ти внушили, че искат от теб. Но какво става, когато природата ти на Аскет те подтикне да извършиш нещо различно, нещо, което те не желаят?
Колкото и да ми е симпатичен, Зийк е идеалният пример – роден Безстрашен, възпитан като Безстрашен, избрал да бъде Безстрашен. Мога да разчитам на него да подхожда към всичко по един и същи начин. Така е обучен още от рождението си. За него не съществуват различни варианти.
– Може да нямам нужда от помощта ти. Не ти ли е хрумвало подобно нещо? – Иска ми се да се разсмея при този ù въпрос. Естествено, че няма нужда от помощта ми. Кога изобщо е ставало дума за това? – Както ти е известно, аз не съм слаба и беззащитна. Мога и сама да се справя.
– Мислиш си, че първият ми инстинкт е да те защитя. – Надвесвам се малко по-близо до нея. – Защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш.
Дори още по-близо. Докосвам брадичката ù с пръсти и за момент си мисля за затягане на хватката.
– Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел – изричам и това е странно, опасно признание. Не искам да я нараня, никога не съм искал и се надявам, че тя разбира, че нямам предвид това. – Но аз не се поддавам на този инстинкт.
– Защо именно това е първичният ти инстинкт?
– Страхът не те парализира – казвам, – той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. – Очите ù по време на всяка симулация. Лед и стомана, син огън. Ниското и мъничко момиче с гордо изпънати рамене. Ходещо противоречие. Ръката ми се плъзва по челюстта ù и докосва шията ù. – Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.
Ръцете ù се обвиват около кръста ми, тя се притиска към мен или ме придърпва към себе си, не мога да определя кое от двете. Ръцете ù се приплъзват по гърба ми и я искам по начин, по който не съм усещал досега, не просто като някакъв безсмислен физически инстинкт, а истинско, недвусмислено желание. Не за някого, а за нея.
Докосвам талията ù, косата ù. Това е достатъчно. Засега.
– Не е ли нормално да се разплача сега? – пита ме тя и ми отнема секунда да осъзная, че отново ми говори за Ал. Това е добре, защото, ако прегръдката я беше подтикнала към сълзи, щеше да ми се наложи да призная, че не разбирам абсолютно нищо от романтика. Което и сега може би е вярно. – Защо не мога? Има ли нещо сбъркано в мен?