– Мислиш ли, че разбирам нещо от сълзи? – Моите идват без покана и изчезват няколко секунди по-късно.
– Според теб щеше ли да е още жив, ако му бях простила?
– Не зная. – Опирам длан в бузата ù и пръстите ми достигат ухото ù. Наистина е малка. Не възразявам срещу това.
– Чувствам се така, сякаш съм виновна за всичко.
Аз също.
– Вината не е твоя. – Допирам челото си до нейното. Дъхът ù е топъл. Прав бях, това е по-добре, отколкото ако бях запазил дистанцията помежду ни. Много по-добре.
– Въпреки това трябваше да го направя. Трябваше да му простя.
– Възможно е. Може би всички ние имаше какво още да направим – казвам аз и след това, без да мисля, изплювам една Аскетска баналност. – Затова сега вината ни трябва да ни подсеща следващия път да се справим по-добре.
Тя се дръпва незабавно и аз изпитвам познатия импулс да я нагрубя, за да забрави какво съм казал и да не ми задава въпроси.
– От коя каста идваш, Фор?
Мисля, че знаеш.
– Това е без значение. Нали сега съм тук. Не е зле по-често да си го напомняш и ти.
Вече не просто ми е приятно да бъда близо до нея – това е единственото, което желая.
Искам да я целуна, но не сега е времето.
Притискам устни към челото ù и никой от нас не помръдва. От тук нататък няма връщане назад, не и за мен.
+ + +
Нещо, което тя каза, ме преследва цял ден. Такова нещо никога не би се случило при Аскетите.
Отначало просто си мисля, че тя не знае какво представляват в действителност.
Но аз греша и тя е права. Ал нямаше да загине при Аскетите, нито пък щеше да я нападне. Може и да не са изцяло добри, както аз някога вярвах – или исках да вярвам, – но също така определено не са и зли.
Виждам като отпечатана върху клепачите си картата на сектора им, която намерих в компютъра на Макс. Ако ги предупредя, ако не ги предупредя – и в двата случая съм предател... на едно или на друго нещо. Тъй че, ако лоялността е невъзможна, към какво се стремя вместо към нея?
+ + +
Отнема ми известно време да измисля план как да подходя към това. Ако тя беше нормално Безстрашно момиче, а аз – нормално Безстрашно момче, щях да я поканя на среща, да идем край Бездната и да се пофукам с познанията си за лагера на кастата. Но това ми изглежда твърде обикновено след нещата, които си казахме, и след като съм виждал най-тъмните кътчета на ума ù.
Може би това е проблемът – нещата са неравностойни, защото аз я познавам, знам от какво се бои, какво обича и какво мрази, а всичко, което тя знае за мен, е каквото съм ù споделил. А то е толкова неясно, даже незначително, защото имам проблем с уточненията.
Сега, след като вече знам какво трябва да направя, проблемът става самото му правене.
Включвам компютъра в стаята със зоната на страха и го настройвам на моята програма. Взимам от склада две инжекции със серума за симулацията и ги прибирам в малката черна кутия, която винаги използвам за тази цел. След това тръгвам към помещенията на трансферите, без да съм сигурен дали ще успея да я засека насаме за достатъчно дълго време, че да ù кажа да дойде с мен.
Но тогава я виждам да стои край парапета с Уил и Кристина, трябва да я повикам, но не успявам да го сторя. Луд ли съм да планирам да я пусна в главата си? Да ù позволя да види Маркъс, да научи името ми, да узнае всичко, което съм се старал да опазя скрито?
Отново тръгвам да се катеря покрай Ямата, а стомахът ми кипи. Стигам до фоайето, когато градските светлини наоколо започват да гаснат. Чувам стъпките ù по стълбите. Последвала ме е.
– Така и така си вече тук – казвам, все едно това се е получило случайно, което е нелепо, – може да влезеш вътре с мен.
– В зоната на страха ли?
– Да.
– Редно ли е да го правя?
– Серумът те свързва с програмата. Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.
– Ще ми разрешиш ли да видя това?
Не мога да погледна към нея.
– Защо иначе да влизам вътре? – Стомахът ми ме заболява дори по-силно. – Искам да ти покажа нещо.
Отварям кутията и вадя първата спринцовка. Тя накланя глава и аз ù инжектирам серума, както винаги преди симулациите на страха. Но вместо да си инжектирам съдържанието на другата спринцовка, подавам на Трис кутията. Все пак това трябва да бъде моят начин да я изведа на среща.
– Никога досега не съм го правила – казва тя.
– Точно тук – посочвам ù мястото. Тя потреперва леко, когато забива иглата. Болката ми е позната и вече не ме притеснява. Вършил съм го твърде много пъти. Наблюдавам лицето ù. Няма връщане назад, няма връщане назад. Време е да проверим какво представляваме и двамата.