Хваща ме за ръката или аз я хващам за ръката и заедно влизаме в зоната на страха.
– Да видим дали ще разбереш защо ми викат Фор.
Симулацията започва.
Стаята се разтваря в широко и синьо небе и вече сме на покрива на сградата, обградени от блестящия на слънцето град. За момент е красиво, преди вятърът да задуха силно и безмилостно. Обгръщам раменете ù с ръка, защото знам, че на това място тя е по-стабилна от мен.
Затруднявам се да дишам, което тук е нормално за мен. Приливът на въздуха ме задушава, а височината ме кара да искам да се свия на топка и да се скрия.
– Сега трябва да скоча, нали? – казва тя и ми напомня, че не мога да се свия на топка и да се скрия. Трябва да се изправя срещу това сега.
Кимвам.
– На „три“, става ли?
Отново кимвам. Трябва просто да я следвам, това е всичко, което е необходимо да направя.
Преброява до три и когато се втурва напред, ме повлича със себе си. Сякаш тя е лодка, а аз съм котвата, която дърпа и двама ни надолу. Падаме и аз се боря с това усещане, ужасът крещи във всеки мой нерв, а после се оказвам на земята, притиснал ръка към гърдите си.
Трис ми помага да се изправя на крака.
– Какво е следващото?
Искам да ù кажа, че това не е игра. Че страховете ми не са вълнуващи приключения, през които тя трябва да премине. Но вероятно изобщо няма предвид подобно нещо.
– Това е...
Стените се появяват от нищото и удрят и двама ни в гръб, едновременно от двете посоки. Притискат ни по-близо един до друг, отколкото сме били някога.
– Тясно пространство – довършвам. По-лошо е от обикновено, защото тя е тук и диша половината въздух. Изръмжавам и се изгърбвам над нея. Мразя да съм тук. Мразя да съм тук.
– Ей! – обажда се тя. – Всичко е наред. Тук...
Придърпва ръката ми към себе си. Винаги съм си мислел, че е съвсем кльощава, без абсолютно нищо излишно по нея. Но талията ù е мека.
– За първи път се радвам, че съм толкова дребна – казва тя.
– Ммм-хм.
Тя ми говори как да се измъкнем. За стратегията в зоната на страха. След което издърпва долу и двама ни, за да смали кутията още повече, а после притиска гръб в гърдите ми и вече я обгръщам напълно.
– О, така е още по-зле – казвам, защото, когато нервността ми от това, че съм в кутията, се комбинира с нервността ми, че докосвам Трис, спирам да съм способен да мисля логично. – Това определено е...
– Шт! Прегърни ме.
Обвивам ръце около кръста ù и скривам лице в рамото ù. Ухае на сапуна на Безстрашните... сладко като ябълка.
Забравям къде се намирам.
Тя отново ми говори за зоната на страха и аз я слушам, но съм по-съсредоточен върху усещането за нея.
– Опитай се да забравиш къде се намираме – завършва тя.
– Да – раздвижвам устни край ухото ù, като се стремя да продължа да се разсейвам от страха, но освен това усещам, че не съм единственият, който се разсейва. – Това е лесно, нали?
– Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче.
– Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис!
– Добре де, добре. – Тя направлява ръката ми към сърцето си, точно под ключицата ù. Мога да мисля само за това какво искам и внезапно то не е да изляза от кутията. – Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?
– Да.
– Чувстваш ли колко е равномерен?
Усмихвам се в рамото ù.
– Бърз е.
– Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. – Естествено, че няма. – Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.
Дишаме заедно, отново и отново.
– Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък, като говорим за него, това да ни помогне... някак.
Имам усещането, че страхът вече трябваше да е отстъпил, но това, което тя прави, ме задържа на същото ниво на висока тревога, което не му позволява да се оттегли напълно. Опитвам се да се концентрирам върху мисълта откъде идва кутията.
– Хм... Става. – Ами, хайде, просто го направи. Кажи нещо, което е истина. – Този точно страх е от... моето приказно детство. От наказанията, които ми налагаха тогава. В тесния дрешник на горния етаж.
Затваряха ме в тъмното, за да мисля върху това, което съм направил. Беше по-добре от другите ми наказания, но понякога оставах вътре твърде дълго и отчаяно се нуждаех от чист въздух.
– Майка държеше само зимните ни палта в дрешника – казва тя. Глупави думи, предвид онова, което ù споделих току-що, но усещам, че просто няма представа какво друго да каже.