– Не искам... Всъщност не искам да говорим повече за това – казвам с пъшкане. Тя не знае какво да отвърне, а и не е възможно някой да знае, тъй като болката от детството ми е прекалено покъртителна, за да бъде понесена от друг. Пулсът ми отново се ускорява.
– Добре. Тогава... ще говоря аз. Питай ме нещо.
Вдигам глава. Досега концентрирането върху нея помагаше. Върху препускащото ù сърце и тялото ù, толкова близо до моето. Два скелета, покрити с мускули и преплетени един в друг, двама трансфери от Аскетите, които оставят колебливите флиртове настрана.
– Хубаво. Защо сърцето ти препуска така, Трис?
– Ами аз... почти не те познавам. – Мога да си представя намръщването ù. – Почти не те познавам, а съм натикана заедно с теб в някаква кутия, Фор. Според теб защо бие толкова бързо сърцето ми?
– Ако сега се намирахме в твоята зона на страха – питам, – мен щеше ли да ме има там?
– Не ме е страх от теб.
– Разбира се. Но не това питах.
Нямах предвид „Страх ли те е от мен?“, а „Достатъчно важен ли съм за теб, за да ме включиш в своята зона на страха?“.
Вероятно не. Права е, тя почти не ме познава. Но въпреки това сърцето ù продължава да препуска.
Разсмивам се и стените се разклащат и рухват, сякаш смехът ми ги е разтресъл и строшил. Нахлува свеж въздух. Поемам си дълбоко дъх и двамата се отделяме един от друг. Тя ме поглежда подозрително.
– Може би си родена за Прямите. Никак не те бива в лъжите – казвам ù.
– Предполагам, че резултатът от теста за установяване на наклонностите е достатъчно категорично доказателство.
– Резултатът от теста нищо не доказва.
– Какво се опитваш да кажеш? Резултатът от теста не е ли причината да избереш Безстрашните?
Вдигам рамене.
– Не точно. Аз...
Виждам нещо с крайчеца на окото си и се извръщам, за да го посрещна. Бледа безлична жена стои сама в другия край на стаята. Между нас има маса с пистолет на нея.
– Ти трябва да я убиеш – казва Трис.
– Всеки път.
– Но тя не е истинска.
– Изглежда като истинска. Чувствам я като истинска.
– Ако беше истинска, досега да те е убила.
– Добре. Просто... ще го направя. – Тръгвам към масата. – Този път... не е толкова зле. Паниката не е толкова голяма.
Паниката и ужасът не са единствените видове страх. Има по-неизмерими, по-ужасни. Опасенията и дълбоката тиха тревога.
Зареждам пистолета, без да мисля, задържам го пред себе си и я поглеждам в лицето. Безизразна е, сякаш знае какво се каня да направя и го приема.
Не е облечена в дрехите на никоя конкретна каста, но може и да е Аскет и да чака да я нараня по начина, по който те биха го сторили. По начина, по който ще го извършат, ако нещата се наредят според желанията на Макс, Джанийн и Евелин.
Затварям едното си око, за да се прицеля в мишената, и стрелям.
Тя пада и аз си мисля за побоя над Дрю, докато той не изпадна в несвяст.
Трис ме хваща за ръката.
– Хайде! Да вървим! Размърдай се!
Вече се намираме в осветен кръг, по чийто контур тъмна фигура влачи крака и само обувките ù са видими. И той пристъпва към нас... Маркъс с черните си очи-бездни, сивите си дрехи и късо подстриганата си сива коса, разкриваща очертанията на черепа му.
– Маркъс – прошепва тя.
Наблюдавам го. Изчаквам първия удар.
– Ето го момента, в който ще се досетиш за името ми.
– Това да не е... – Вече знае. И ще знае завинаги. Няма начин да я накарам да забрави, ако поискам. – Тобиас.
Доста отдавна никой не е изричал името ми по този начин – като откровение, а не като заплаха.
Маркъс започва да развива колана от юмрука си.
– Това е за твое добро – казва той и аз искам да изпищя.
Моментално се размножава и ни обгражда от всички страни, а коланите се влачат по белите плочки. Свивам се, прегърбвам се и чакам, чакам. Първият колан се отмята назад и аз потръпвам още преди да е ударил. Но той не го прави.
Трис стои пред мен с вдигната ръка, напрегната от главата до петите. Стиска зъби, а коланът е усукан около ръката ù. Тя го издърпва към себе си и замахва. Движението е толкова силно, че съм удивен от мощта му и от това с каква сила коланът удря Маркъс.
Той изкрещява на Трис и аз заставам пред нея. Този път съм готов. Готов съм да се бия.
Но моментът така и не настъпва. Зоната на страха избледнява и ни залива светлина.
– Това ли беше? – пита Трис, докато гледам мястото, на което Маркъс стоеше току-що. – Това ли са непреодолимите ти страхове? Защо имаш само четири... Аха. – Поглежда ме. – Ето защо ти викат така...