Опасявах се, че когато научи за Маркъс, ще ме гледа със съжаление и ще ме накара да се почувствам слаб, малък, празен.
Но тя видя Маркъс и погледна не към мен, а към него – с гняв и без страх. Накара ме да се почувствам силен, а не слаб. Достатъчно силен, за да отвърна на удара.
Стискам ръката ù при лакътя и я целувам бавно по бузата, като позволявам на кожата ù да прогори моята. Придърпвам я към себе си и я прегръщам.
– Ей! – прошепва тя. – Двамата заедно го направихме!
Прокарвам пръсти през косата ù.
– Ти ме преведе през всичко това – казвам ù.
+ + +
Водя я на скалите, където понякога късно вечер ходим със Зийк и Шона. Сядаме на един плосък камък точно над водата и пръските мокрят обувките ми, но не е кой знае колко студено, че да имам нещо против. Като всички послушници и тя е твърде концентрирана върху теста за установяване на наклонностите, а аз се затруднявам да говоря с нея за това. Мислех си, че когато разкрия една тайна, другите ще се изсипят подире ù, но осъзнавам, че откритостта е навик, който се създава с времето, а не ключ, който завърташ, когато ти скимне.
– Знаеш ли, не съм свикнал да говоря пред хората за тези неща. Даже пред приятелите си. – Наблюдавам тъмната вода и нещата, които носи тя – боклуци, изхвърлени дрехи, бутилки, плуващи като малки лодки на пътешествие. – Резултатите ми бяха съвсем предвидими. Аскет.
– О! – Тя се намръщва. – Но ти така или иначе избра Безстрашните?
– По необходимост.
– Защо трябваше да напуснеш?
Поглеждам настрани, несигурен, че съм способен да изрека причините, защото признаването им ме прави кастов предател, а също така и ме кара да се чувствам като страхливец.
– Трябвало е да избягаш от баща си – казва тя. – Затова ли не искаш да си един от водачите на Безстрашните? Ако приемеш, може пак да ти се наложи да се срещнеш с него.
Вдигам рамене.
– И заради това, и защото никога не съм се чувствал съвсем намясто сред Безстрашните. Не и откакто станаха такива.
– Но ти си... необикновен – заявява тя. Вдигам вежда към нея. Изглежда объркана. – По стандартите на Безстрашните, искам да кажа. Само четири страха е направо нечувано. Как е възможно да не си си на мястото тук?
Отново вдигам рамене. Колкото повече време минава, толкова по-странно ми изглежда, че моята зона на страха не е изпълнена със страхове като при всички останали хора. Доста неща ме правят нервен, неспокоен, карат ме да се чувствам неудобно... но когато се сблъскам с тях, съм способен да действам, никога не съм парализиран. А ако не внимавам, четирите ми страха биха ме парализирали. Това е разликата.
– Имам една моя теория, че между себеотрицанието и храбростта не съществува особена разлика. – Поглеждам към Ямата, която се извисява далеч над нас. Оттук виждам съвсем малко петънце от нощното небе. – Ако цял живот си бил възпитаван да пренебрегваш себе си, когато попаднеш в рискова ситуация, това се превръща в твой първичен инстинкт. Ето защо със същия успех мога да съм и един от Аскетите.
– Ясно. Аз пък напуснах Аскетите, защото не ми е в природата да се жертвам, колкото и да се стараех.
– Едва ли е точно така – усмихвам ù се. – Иначе излиза, че онова момиче, което се остави да мятат ножове по него, за да предпази приятеля си, и удари баща ми с колана, за да ме защити, не си била ти.
На тази светлина изглежда така, сякаш е дошла от друг свят. Очите ù са толкова светли, че все едно сияят в тъмното.
– Явно внимателно си ме наблюдавал, а? – казва тя, като че ли прочела мислите ми.
– Обичам да изучавам хората – отговарям лукаво.
– Май и ти си роден за Прям, Фор, лъжите изобщо не ти се удават.
Слагам ръка до нейната и се навеждам по-близо.
– Така да е. – Дългият ù тесен нос вече не е подут от нападението, устата ù също. – Наблюдавах те, защото ми харесваш. И... не ми викай Фор, става ли? Хубаво е да чуя пак името си.
За миг изглежда озадачена.
– Но ти си по-голям от мен... Тобиас!
Звучи толкова хубаво, когато тя го изрича. Като нещо, от което няма нужда да се срамувам.
– Вярно, тази огромна пропаст от две години между нас наистина е непреодолима, нали?
– Не се самоподценявам – продължава тя упорито, – но въпреки това, не го разбирам. Аз съм по-малка от теб. И не съм красива. Аз...
Разсмивам се и я целувам по главата.
– Не се преструвай! – казва тя и звучи като останала без дъх. – Знаеш, че е така. Е, не съм грозна, но определено не съм и красавица.
Думата „красавица“ точно в момента ми изглежда напълно безполезна, както и всичко, което изобразява тя. Нямам търпение за това.