– Не ставай глупав. – Никога не бих му казал подобни думи, докато живеех в тази къща, но двете години съзнателно прихващане на речта на Безстрашните ги карат да излязат от устата ми по естествен начин. – Ако си подозрителен към Макс, си има причина и аз ти казвам, че тя е сериозна. В опасност си – всички вие сте в опасност.
– Осмеляваш се да дойдеш в къщата ми, след като предаде своята каста – отговаря той с нисък глас, – след като предаде своето семейство... и да ме обиждаш? – Поклаща глава. – Отказвам да бъда заплашван, за да правя това, което Джанийн и Макс искат от мен. И определено отказвам да бъда заплашван от собствения си син.
– Знаеш ли какво? – казвам. – Забрави. Трябваше да ида някъде другаде.
Насочвам се към вратата.
– Не смей да ми обръщаш гръб!
Сграбчва ме за ръката, хватката му е здрава. Поглеждам към нея и за миг се замайвам, сякаш съм напуснал тялото си и вече се отделям от момента, за да мога да го преживея.
Можеш да се бориш с него – мисля си, като си спомням начина, по който Трис му отне колана, за да го удари с него в моята зона на страха.
Освобождавам ръката си и съм твърде силен, че да успее да ме задържи. Но събирам кураж единствено за да си тръгна, а той не се осмелява да ме последва, не и при положение че съседите ще ни чуят. Ръцете ми треперят малко, затова ги прибирам в джобовете. Не чувам затварянето на вратата зад гърба си и знам, че ме наблюдава.
Не беше триумфалното завръщане, което си представях.
+ + +
Когато влизам в Империята, се чувствам виновен, сякаш Безстрашните се взират в мен от всички посоки и ме осъждат за стореното току-що. Опълчих се на лидерите на Безстрашните, но за какво? Заради човек, когото мразя и който дори не ми повярва? Не си струваше, изобщо не си струваше да бъда наречен кастов предател.
Поглеждам през стъкления под към Бездната в краката си. Водата е спокойна и тъмна, твърде далеч е, за да отрази лунната светлина. Преди няколко часа стоях тук и се канех да разкрия тайните си, които толкова се борех да опазя, на момиче, което едва познавам.
Тя беше достойна за вярата ми, въпреки че това не важи за Маркъс. Тя и майка ù, както и останалите от кастата, на която се уповава, продължават да са достойни да бъдат защитени. И точно това ще сторя аз.
Още ексклузивни сцени от ДИВЕРГЕНТИ, разказани от гледната точка на Тобиас!
„ПЪРВИЯТ СКОЧИЛ – ТРИС!“
Поглеждам си часовника. Първият послушник ще скочи всеки момент.
Мрежата чака до мен, широка, здрава и осветена от проникващите отгоре слънчеви лъчи. За последно бях тук през миналогодишния Ден на Изборната церемония, а преди това – в деня на собствения си скок. Не искам да си спомням усещането от бавното придвижване към ръба на сградата, с ум и тяло, замаяни от ужас, отвратителния скок, безполезното размахване на крайници, удара на мрежата в ръцете и врата ми.
– Как върви шегата? – пита Лорън.
Отнема ми секунда да осъзная, че тя има предвид програмата, с която уж смятам да се пошегувам със Зийк.
– Още не съм я направил. Работното ни време напоследък се разминава.
– Знаеш ли, ако си навит за по-сериозно обучение, можем да те използваме в техническата поддръжка.
– Ако си търсите новобранци, трябва да говорите със Зийк. Той е доста по-добър от мен.
– Да, но никога не знае кога да млъкне. Не избираме хората толкова според умения, колкото според съвместимост. Прекарваме доста време заедно.
Ухилвам се. Зийк обича да бърбори, но това никога не ми е пречело. Понякога е приятно да не ти се налага да поддържаш разговора.
Лорън се заиграва с една от халките на веждата си и продължаваме да чакаме. Проточвам врат в опит да зърна върха на сградата горе, но успявам да видя единствено небе.
– Обзалагам се с теб, че ще е някой от моите родени Безстрашни – казва Лорън.
– Винаги е от тях. Няма смисъл от облог.
Те имат нечестно преимущество – обикновено са наясно какво има долу, въпреки че максимално се опитваме да опазим тази информация от тях, като използваме този вход единствено в Деня на Изборната церемония, но Безстрашните са си любопитни по природа и изучават лагера, когато си мислят, че никой не гледа. Освен това те израстват, развивайки в себе си желанието да правят дръзки ходове, да предприемат драстични действия, да се отдават напълно на всяко нещо, с което решат да се захванат. Трябва да си доста странен трансфер, за да знаеш как да правиш това, без да си бил научен.