И тогава я виждам.
Във въздуха се носи не черната ивица, която очаквах, а сива. Чувам удара, мрежата се опъва около метала, който я задържа, и се задвижва, за да я залюлее. За секунда просто зяпам изумен от познатия вид на дрехите, с които е облечена. След това протягам ръце, за да успее да се хване.
Пръстите ù докосват моите и я издърпвам. Когато се препъва, я задържам, за да запази равновесие. Тя е малка и слаба – изглежда крехка, сякаш сблъсъкът с мрежата е трябвало да я строши. Очите ù са големи и светлосини.
– Благодаря – казва тя. Може и да изглежда крехка, но гласът ù е стабилен.
– Направо не е за вярване – обажда се Лорън с далеч по-голяма доза от типичното за Безстрашните перчене. – Някаква от Дървените да скочи първа. Нечувано.
Права е. Нечувано е. Също както е нечувано Дървен да се присъедини към Безстрашните. Миналата година нямаше трансфери от Аскетите. А преди това за доста дълъг период от време бях единствено аз.
– Явно е имала причина да се откаже от тях, Лорън – отговарям, като се чувствам отдалечен от момента и от собственото си тяло. Съвземам се и се обръщам към послушника. – Как ти е името?
– Ъ-ъ-ъ... – Тя се колебае и за един кратък и странен миг имам чувството, че я познавам. Не от времето си сред Аскетите, не от училище, а на по-дълбоко ниво, от начина, по който очите и устните ù търсят име и не са доволни от тези, които откриват, точно както и аз не бях. Моят инструктор ме спаси от старата ми идентичност. Трябва да сторя същото за това момиче.
– Хубаво го обмисли – казвам ù и се усмихвам леко. – Няма да можеш да избираш втори път.
– Трис – отговаря тя и, изглежда, вече е сигурна.
– Трис – повтаря Лорън. – Съобщи го, Фор!
Тя е мой послушник все пак, трансферът от Аскетите.
Поглеждам през рамо към тълпата членове на Безстрашните, които са се събрали, за да наблюдават скока на послушниците, и обявявам:
– Първият скочил – Трис!
По този начин ще я запомнят не със сивото, което е облякла, а с първата ù проява на храброст. Или на лудост. Понякога е едно и също.
Всички я поздравяват и звукът изпълва пещерата, докато следващият послушник се приземява в мрежата със смразяващ кръвта писък. Момиче, облечено в черното и бялото на Прямите. Този път Лорън е тази, която трябва да се протегне в мрежата и да ù помогне. Опирам ръка в гърба на Трис, за да я насоча към стълбите, в случай че все още не е толкова стабилна, колкото изглежда. Преди да направи първата крачка, ù казвам:
– Добре дошла сред Безстрашните, Трис!
„ВНИМАВАЙ, ТРИС!“
Един Аскет, петима Прями, двама Ерудити. Това са моите послушници.
Казвали са ми, че обичайно Безстрашните и Прямите имаме равностойно голяма размяна на трансфери – губим толкова, колкото и получаваме. Смятам за своя задача да прекарам тези осем послушници поне през първата степен, без да отпаднат. Миналата година, когато Макс и Ерик настояха за отпаданията, се борих с тях толкова, колкото се осмелих. Но, изглежда, това положение ще остане, и то все в името на Безстрашните, които Макс и Ерик искат да създадат – каста на безсмислена бруталност.
Но аз възнамерявам да напусна Безстрашните в мига, в който разбера какво са намислили Макс и Джанийн, и ако това е по средата на инициацията – толкова по-добре.
След като всички родени Безстрашни – Юрая, Лин и Марлийн включително – са вече с нас, тръгвам по коридора, като им махвам с ръка да ме последват.
– Тук се разделяме – казва Лорън, когато стигаме до вратите. – Послушниците, родени Безстрашни, идват с мен. Предполагам, не се нуждаете от обиколка из мястото.
Усмихва се и послушниците тръгват след нея по коридора, който подминава Ямата и ги води право в столовата. Наблюдавам ги как си тръгват и щом вече не са тук, изправям рамене. Миналата година научих, че ако искам да ги накарам да ме вземат на сериозно, трябва да бъда суров с тях от самото начало. Нямам естествения чар на Амар, който печелеше верността на хората само с усмивка или шега, затова се налага да компенсирам по други начини.
– През повечето време работя в контролния център, но през следващите няколко седмици ще бъда ваш инструктор – казвам. – Името ми е Фор.
Едно момиче от Прямите, високо, с тъмна кожа и енергичен глас, проговаря:
– Фор? Като числото четири ли?
Усещам началото на неподчинението. Хората, които не знаят какво означава името ми, често ми се присмиват, а аз не обичам да го правят, особено пък група едва извършили своя избор послушници, които нямат представа в какво са се забъркали.