После се връщам в стаята си и се взирам в изпочупените предмети на пода. Внимателно ги събирам на купчинка и парче по парче ги изхвърлям в кошчето до бюрото си.
Изправям се нестабилно на крака. Треперят.
В този момент, докато гледам оскъдния живот, който съм си устроил тук, както и унищожените останки от малкото, което съм притежавал, си мисля, че трябва да се махна.
Това е силна мисъл. Усещам мощния ù звън в себе си, сякаш звън на камбана. Затова отново се връщам към нея. Трябва да се махна.
Отивам до леглото и пъхам ръка под възглавницата, където статуетката на мама все още е в безопасност и сияе в синьо на утринната светлина. Слагам я на бюрото си до купчината книги и напускам стаята си, като затварям вратата след себе си.
Долу съм твърде нервен, за да ям, но натъпквам парче препечена филийка в устата си, та баща ми да не ми задава въпроси. Няма от какво да се безпокоя. Сега той се преструва, че не съществувам, преструва се, че не потръпвам всеки път, когато се наложи да се наведа, за да вдигна нещо.
Трябва да се махна. Това вече е напев, мантра, едничкото останало ми нещо, за което да се задържа.
Той приключва с четенето на новините, които Ерудитите издават всяка сутрин, аз приключвам с миенето на съдовете си и заедно излизаме от къщата, без да си говорим. Вървим по тротоара, той поздравява съседите ни с усмивка и както винаги всичко е в идеален ред за Маркъс Итън... всичко, освен собствения му син. Освен мен – аз не съм. Аз не съм в ред, аз съм в постоянен безпорядък.
Но днес съм доволен от това.
Качваме се в автобуса и стоим прави, за да дадем възможност на другите да седят – идеална картинка на почтителността на Аскетите. Наблюдавам как останалите се качват – Прями момичета и момчета с големи усти, Ерудити със замислени погледи. Наблюдавам как Аскетите стават и им отстъпват седалките си. Днес всички отиваме на едно и също място – в Цитаделата, черния стълб в далечината, чиито два шпила пронизват небето.
Докато влизаме през входа, баща ми поставя ръка на рамото ми и предизвиква у мен вълна от болка, която преминава през цялото ми тяло.
Трябва да се махна.
Това е отчаяна мисъл и докато изкачвам стъпалата към етажа, на който ще се проведе Изборната церемония, с всяка измината крачка болката само я пришпорва – трябва да се махна. Боря се за въздух, но не заради болящото ме тяло, а заради нерешителното си сърце, което става все по-силно с всяка следваща секунда. Зад мен Маркъс бърше капките пот от челото си и всички Аскети притварят устни, за да не дишат твърде шумно и да не изглежда така все едно се оплакват.
Вдигам очи към стълбите пред себе си и съм изпълнен с ентусиазъм от тази мисъл, от тази нужда, от този шанс да избягам.
Стигаме до етажа и всички спираме, за да си поемем въздух, преди да влезем. Стаята е мрачна, прозорците са затъмнени, столовете са наредени в кръг около купелите, в които има стъкло, вода, камъни, живи въглени и пръст. Откривам мястото си между момиче от Аскетите и момче от Миротворците. Маркъс застава пред мен.
– Знаеш какво да правиш – заявява той и като че ли го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Знаеш кой е правилният избор. Знам, че знаеш.
Просто поглеждам към нещо встрани от очите му.
– Ще се видим скоро – казва ми.
Отива при групата на Аскетите и сяда на предния ред с няколко други членове на съвета. Постепенно хората запълват залата – тези, които ще правят избора си, са по края ù, а останалите са седнали на столовете в средата. Вратите се затварят и за момент настъпва тишина, докато представител на съвета от страна на Безстрашните се придвижва към подиума. Името му е Макс. Той опира ръце на ръба на трибуната и оттук виждам, че кокалчетата му са ожулени.
Дали в кастата на Безстрашните се учат да се бият? Би трябвало.
– Добре дошли на Изборната церемония – казва Макс, а дълбокият му глас лесно изпълва залата. Не му е необходим микрофон, говори толкова високо, че думите му проникват в черепа ми и обвиват мозъка ми. – Днес ще избирате своята каста. До този момент сте следвали пътя на родителите си, правилата на родителите си. Днес ще откриете своя собствен път и ще си създадете своите собствени правила.
Ясно си представям как баща ми презрително свива устни при тази толкова типична за Безстрашните реч. Познавам навиците му така добре, че едва не правя същото, въпреки че не споделям неговото отношение. Нямам определено мнение за Безстрашните.