– Да – отвръщам раздразнено. – Проблем ли има?
– Не – казва момичето.
– Хубаво. Сега отиваме в Ямата, която някой ден ще се научите да обичате. Тя...
Прямото момиче ме прекъсва отново.
– Ямата ли? Подходящо име.
Залива ме вълна на раздразнение и тръгвам към нея, без дори да се замисля. Не мога да си имам работа с някого, който пуска шеги за всяко нещо, което кажа, особено още в самото начало на инициацията, когато поведението на всички е податливо на внушения. Трябва да им покажа, че не съм някого, с когото искат да си имат неприятности, и е нужно да го сторя още сега.
Навеждам се близо до нея и се взирам в лицето ù няколко секунди, докато усмивката ù не помръква.
– Как е твоето име? – питам я с тих глас.
– Кристина – отговаря тя.
– Виж какво, Кристина, ако исках да си имам работа с устатите многознайковци от Прямите, щях да се присъединя към тяхната каста – казвам ù. – Първият урок, който ще научиш от мен, е да си държиш езика зад зъбите. Ясен ли съм?
Тя кимва. Извръщам се със сърце, пулсиращо в ушите ми. Мисля си, че това подейства, но не мога да бъда сигурен, докато инициацията не започне наистина.
Изблъсквам двойните врати, които ни въвеждат в Ямата, и за момент я виждам по начина, по който я съзрях за първи път – невъзможно голямо място, кипящо от живот и енергия. Пулсиращата вода в Бездната, разбиваща се в скалите, ехото от разговори навсякъде. През повечето време я избягвам, защото е пренаселена, но днес я обичам. Не мога да се сдържа.
– Ако ме последвате – казвам, – ще ви покажа Бездната.
+ + +
Трансферът от Аскетите сяда на моята маса. За момент се зачудвам дали не знае кой съм, или пък по някакъв начин е привлечена от мен заради невидимата магнетична сила между Дървените, от която не съм успял да се освободя. Но тя не ме поглежда като познат човек. И не знае какво е хамбургер.
– Никога досега ли не си яла хамбургер? – пита Кристина. Недоверчиво. Прямите са такива, изумяват се, че не всички живеят като тях. Това е една от причините да не ги харесвам. Сякаш за тях останалата част от света не съществува, докато за Аскетите съществува единствено тя, изпълнена с нужди.
– Не – отговаря Трис. Има изненадващо нисък глас за дребния си ръст. Винаги звучи сериозна, независимо какво казва. – Така ли му викат на това?
– Дървените ядат проста храна – намесвам се, като отново изпробвам жаргона. Струва ми се неестествен, когато се отнася за Трис. Чувствам се все едно ù дължа учтивостта, която бих дължал на всяка жена в бившата си каста – почтителното държание, гледащи настрани очи и вежлив разговор. Налага се насила да си припомня, че вече не съм Аскет. Нито пък тя.
– Защо? – пита Крис.
– Охолството се приема за ненужно угаждане – Трис го изрича като че рецитира нещо по памет. Може би прави точно така.
– Тогава не е чудно, че си ги зарязала.
– Да бе – Трис подбелва очи, с което ме изненадва. – Само заради едното ядене.
Опитвам се да не се усмихна. Не съм сигурен, че се получава.
Тогава идва Ерик и всички притихват.
Назначението на Ерик за лидер на Безстрашните беше посрещнато с объркване и в някои случаи с гняв. Никога досега не са имали толкова млад лидер и доста хора се изказаха срещу това решение, като се аргументираха с опасения за младостта му и произхода му. Макс се погрижи да заглуши всички опасения. Самият Ерик също. Имаше хора, които на единия ден приказваха, а на следващия бяха тихи и стреснати, като че ли ги бяха заплашвали. Като познавам Ерик, вероятно наистина го е правел... със спокойни и изкривени от злоба думи, умни и премерени както винаги.
– Кой е този? – пита Кристина.
– Името му е Ерик – отговарям. – Той е един от лидерите на Безстрашните.
– Я стига! Той е толкова млад.
Стискам зъби.
– Тук възрастта няма значение. – Връзките имат значение. Джанийн Матюс има значение.
Той се приближава и се изтърсва на стола до мен. Вторачвам се в храната си.
– Е, няма ли да ме представиш? – пита ме безгрижно, сякаш сме приятели.
– Това са Трис и Кристина – казвам.
– Я, Дървена! – възкликва Ерик и се подсмихва самодоволно. За момент се разтревожвам, че се кани да каже откъде идвам аз. Пъхам ръка под коляното си и я свивам, за да не го ударя. Но всичко, което изрича, е: – Ще те видим колко дълго ще оцелееш!
Продължавам да искам да го ударя. Или да му напомня, че последният трансфер от Аскетите, който имахме и който в момента седи до него, успя да му избие един зъб, така че кой знае какво ще съумее да направи този. Но с всички тези нови порядки – схватка, докато единият от опонентите не рухне, отпадания след само седмица бойно обучение – Ерик е прав, че не е особено вероятно тя да се задържи тук кой знае колко дълго, каквато е дребна. Това не ми харесва, но е факт.