– Как я караш напоследък, Фор? – пита ме Ерик.
Усещам как настръхвам от страх, обезпокоен за момент, че той знае, че шпионирам Макс. Вдигам рамене.
– Горе-долу.
– Макс ми каза, че се опитва да те открие, но теб все те няма – продължава Ерик. – Помоли да разбера какво става с теб.
Лесно се отървавам от съобщенията на Макс – като боклуци, донасяни при мен от вятъра. Враждебната реакция от назначението на Ерик за лидер на кастата може и да не притеснява вече самия него, но притеснява Макс, който никога не е харесвал своето протеже толкова, колкото се очаква от него. Вместо това харесва мен, въпреки че се усамотявам, докато другите Безстрашни се сплотяват.
– Предай му, че съм напълно удовлетворен от позицията, която заемам в момента.
– Значи, иска да ти предложи работа, така ли?
И ето го отново подозрителното проучване, процеждащо се от устата му като слуз от нов пиърсинг.
– Така излиза.
– Но ти не се интересуваш от нея.
– Вече две години това не ме интересува.
– Е, да се надяваме, че той най-после ще го схване.
Потупва ме уж небрежно по рамото, но силата, с която го прави, едва не ме блъсва в масата. Взирам се в него, докато се отдалечава – не обичам да бъда удрян, особено от кльощави фенове на Ерудитите.
– Вие двамата... приятели ли сте? – пита Трис.
– Бяхме в една и съща група послушници. – Решавам да направя изпреварващ удар, да ги настроя срещу Ерик, преди той да ги е настроил срещу мен. – Той идва от Ерудитите.
Кристина вдига вежди, но Трис не обръща внимание на думата „Ерудит“, пренебрегва подозрението, което би трябвало да е изпълнило всяка нейна клетка след живота ù сред Аскетите, и казва:
– И ти ли идваш от друга каста?
– Мислех, че само Прямите ще ми създават грижи с техните безкрайни въпроси – отвръщам. – А сега имам и една Дървена на главата.
Точно както с Кристина преди малко, острата ми реакция цели да затръшне вратата, преди тя да бъде отворена твърде широко. Но устата на Трис се изкривява, сякаш е хапнала нещо кисело, и тя казва:
– Сигурно е така, защото си много отзивчив. Също като ложе от пирони.
Взирам се в нея и тя се изчервява, но не поглежда настрани. Има нещо в нея, което ми е познато, макар да мога да се закълна, че щях да запомня, ако някога бях срещнал дори и за секунда толкова остро момиче Аскет.
– Внимавай, Трис! – казвам. Имам предвид да внимава как говори с мен и с когото и да е в тази каста, която цени всички грешни неща и която не разбира, че когато идваш от Аскетите, да се застъпваш за себе си дори и за дреболии, е връх на храбростта.
Когато изричам името ù, осъзнавам откъде я познавам. Тя е дъщерята на Андрю Прайър. Беатрис. Трис.
„МНОГО СИ ХУБАВА, ТРИС!“
Не съм сигурен, че си спомням какво ме накара да се разсмея, но беше нещо казано от Зийк, нещо весело. Ямата се клати около мен, все едно съм в люлка. Държа се за парапета, за да запазя равновесие, и вливам в гърлото си остатъка от това, което пия.
Нападение срещу Аскетите? Какво нападение срещу Аскетите? Едва си спомням.
Е, това всъщност е лъжа, но никога не е късно да си създадеш малко комфорт, като се самозалъгваш.
Виждам руса коса в тълпата и я проследявам до лицето на Трис. Като никога тя не е облечена в няколко слоя дрехи и яката на фланелката не опира право в гърлото ù. Мога да забележа формата ù... Спри! – смъмря ме глас в главата ми, преди мисълта да продължи по-нататък.
– Трис! – Думата изскача от устата ми, преди да я спра, но така и не си правя труда да се опитам. Тръгвам към нея, като пренебрегвам втренчените погледи на Уил, Ал и Кристина. Лесно e – нейните очи изглеждат по-ярки и по-пронизващи отпреди.
– Изглеждаш... различно – казвам. Имам предвид по-възрастна, но не искам да реши, че преди е изглеждала по-млада. Може и да няма извивки на всичките места, на които по-възрастните жени имат, но е невъзможно да гледаш лицето ù и да виждаш дете. Никое дете не притежава такава свирепост.
– Ти също – отговаря тя. – Какво правиш?
– Флиртувам със смъртта – смея се. – Пия край Бездната. Сигурно не е най-мъдрото решение.
– Не, не е. – Тя не се смее. Изглежда предпазлива. От какво се пази, от мен ли?
– Не знаех, че имаш татуировка – взирам се в ключицата ù аз. Там има три черни птици. Обикновени са, но изглеждат като че ей сега ще излетят от кожата ù. – Така и предполагах. Врани.