– Преди много време предците ни осъзнали, че всеки един от нас, всеки отделен човек е отговорен за злото, което съществува в света. Но те не достигнали до съгласие точно какво е това зло – продължава Макс. – Едни казали, че то е нечестността...
Мисля си за лъжите, които съм изричал година след година, за тази синина или онази рана, за всичко, което съм премълчавал, за да запазя тайните на Маркъс.
– Други – че е невежеството, трети – че е агресията...
Мисля си за спокойствието в овощните градини на Миротворците, за свободата от жестокостта и насилието, която ще намеря там.
– Някои казали, че себелюбието е причината.
„Това е за твое добро“, каза Маркъс преди първия удар. Сякаш да ме бие бе акт на саможертва. Сякаш и него го боли, докато го прави. Само че не го видях да куца из кухнята тази сутрин.
– А последната група заявила, че вината е в малодушието.
Откъм Безстрашните прозвучават няколко подсвирвания, а останалите от кастата им се разсмиват. Мисля си за страха, който снощи ме погълна, докато не станах неспособен да чувствам, да дишам. Мисля си за годините, през които той ме е превръщал в прах под подметките на баща ми.
– Ето така сме достигнали до своите касти: Прями, Ерудити, Миротворци, Аскети и Безстрашни. – Макс се усмихва. – В тях ние намираме своите администратори и учители, съветници, лидери и защитници. В тях откриваме своето чувство за принадлежност и самия си живот. – Той прочиства гърлото си. – Достатъчно по темата. Да се захващаме. Идвайте насам, вземайте своя нож, а после правете своя избор. Пръв е Зелнър, Грегъри.
Явно болката ще ме последва от стария ми живот в новия – с нож, прорязващ дланта. И все пак дори тази сутрин аз все още не знаех коя каста ще избера за убежище. Грегъри Зелнър задържа кървящата си ръка над купела с пръстта и избира Миротворците.
Миротворците ми изглеждат очевиден избор за убежище със своя спокоен живот и сладко ухаещи овощни градини. Сред тях ще открия онзи прием, за който съм копнял през целия си живот, той ще ми помогне да се почувствам стабилен, да се възприема такъв, какъвто съм.
Но докато гледам седящите Миротворци в жълтите им и червени дрехи, виждам едни цялостни и изцерени хора, които са способни да се усмихват един на друг, да се подкрепят един друг. Те са твърде идеални, твърде мили за човек като мен, който е тласкан от яростта и страха.
Церемонията тече твърде бързо.
– Роджърс, Хелена.
Тя избира Прямите.
Знам какво се случва по време на инициацията на Прямите, веднъж дочух слухове в училище. Там ще трябва да разкрия всяка своя тайна, да я изкопча с нокти от себе си. Ще трябва да се одера жив, за да се присъединя към кастата им. Не, не мога да направя това.
– Лъвлейс, Фредерик.
Фредерик Лъвлейс, целият облечен в синьо, порязва дланта си и позволява на кръвта да потече във водата на Ерудитите, която става един нюанс по-розова. Уча се достатъчно лесно за тази каста, но пък и добре се познавам, за да съм наясно, че съм прекалено избухлив и емоционален за подобно място.
Докато се усетя, и вече е изречено и името на момичето от Аскетите, седящо до мен.
– Еразмус, Ан.
Ан, поредният човек, който никога не ми каза повече от няколко думи, се препъва напред и извървява пътеката до подиума на Макс. Приема ножа с разтреперани ръце, порязва дланта си и я задържа над купела на Аскетите. За нея е лесно. Няма от какво да бяга, има пред себе си само добре посрещаща я любезна общност, към която да се завърне. А и освен това никой от Аскетите не е правил трансфер от години. Според статистиките на Изборните церемонии това е най-лоялната каста.
– Итън, Тобиас.
Вървейки по пътеката към купелите, не се чувствам нервен, въпреки че все още не съм избрал своето място. Макс ми подава ножа и аз свивам пръсти около дръжката. Тя е гладка и студена, а острието е чисто. Нов нож за всеки човек, както и нов избор.
Докато се придвижвам към центъра на помещението, към центъра на купелите, минавам покрай Тори, жената, която проведе моя тест за установяване на наклонностите. „Ти си този, който ще трябва да живее с избора си“, ми каза тя. Косата ù е вързана назад и виждам татуировката, тръгваща от ключицата и обхващаща врата ù. Очите ù докосват моите със странна сила и аз също се взирам решително в тях, докато заемам мястото си сред купелите.
С какъв избор ще мога да живея? Не Ерудит и не Прям. Не Аскет, мястото, от което се опитвам да се махна. Дори не и Миротворец, защото съм твърде разбит за там.
Истината е, че искам моят избор да прониже с нож сърцето на баща ми, да му донесе толкова болка, смущение и разочарование, колкото изобщо е възможно.