Георги Малинов
Формата на реалността
По правило ние не проверяваме неща,
които сме „видели със собствените си очи“
и така никога не узнаваме, че те всъщност
не съществуват.
Нито Перес стоеше пред красивата дъбова врата (предполагаше, че е дъбова защото просто беше много красива) и спокойно чакаше да му отворят. На вратата със златни букви в красив калиграфски стил беше изписано: д-р Оре — психиатър. Нито не чака дълго, вратата се отвори и д-р Оре го покани вътре. Самият д-р Оре имаше твърде приятен вид: среден на ръст, строен, с лека плешивина загатваща овален череп и елегантни очила, зад които внимателно гледаха сиви, но не студени очи. Д-р Оре всъщност нямаше проблем със зрението, но очилата бяха последният щрих към внимателно поддържания образ на лекар. Образ, който трябваше да внушава доверие, да излъчва сугестия и да има харизматичност. Затова носеше и очила. Той покани Нито Перес да седне на удобен диван, а сам седна срещу него в елегантно виенско кресло. По този начин пациентът трябваше да се чувства по-скоро като на гости, като на приятелска среща на чаша кафе, отколкото като на преглед. Първите десетина минути от срещите с пациентите си д-р Оре провеждаше по-един и същи начин вече десетина години, и не смяташе точно сега да променя нещо.
— Да ви предложа нещо? — обърна се той към Нито Перес — Сок? Вода? Прекрасен чай?
Повечето пациенти стеснително отказваха, но Перес спокойно каза:
— С удоволствие бих пил едно кафе. Ако имате?
— Кафе? Разбира се. — откликна докторът и чукна върху малката клавиатура, която стоеше пред него. — Аз лично рядко пия кафе. Не защото ме е страх за здравето, а защото просто не обичам кафе. А то всъщност е доста полезно. Умерените му дози предизвикват положителна реакция в някои части на мозъка и увеличават потенциалите. Наблюдава се невронна реакция във външните ганглии, която засилва електрическите импулси в кората. Оттам естествено идва и по-доброто оросяване, и в крайна сметка по-добър контакт с мрежата.
Тази малка тирада имаше за цел да внуши доверие в д-р Оре, като един познавач на невронните проблеми и на мрежата въобще, макар че д-р Оре и понятие си нямаше, как точно действа кафето, но нали за това на табелката пред вратата му пишеше — психиатър.
— Да си призная — обади се Нито Перес — аз също не съм голям любител на кафето. Дразни стомаха ми. Но обожавам миризмата на кафе, на хубаво кафе без захар.
— Обонянието е сетивото, най-пряко свързано с паметта. — откликна радостно д-р Оре. — Нищо не задейства по-силно механизма на паметта от познатия аромат. Само молекула от някоя миризма е способна да ви върне назад в детството или в младостта. Обонянието е с изключително сложен механизъм, и не случайно в съвременните виртуални забавления, наречени реалности, проблемът с имитацията на аромати не е решен както трябва. Знаете ли, че обонянието е сетивото, което най-трудно може да се излъже.
Д-р Оре започна да вади някакви листа от чантата си, но с периферното си зрение следеше реакцията на пациента. Не случайно два пъти, уж мимоходом спомена за мрежата и свързаната с нея виртуална реалност. Нито Перес имаше вероятно висок коефициент на интелигентност и сигурно усещаше тези малки семантични уловки, но все пак, но все пак.
Дребно красиво момиче отвори вратата и донесе поднос с изящна чаша кафе. До нея имаше каничка с прясно мляко, каничка със сметана, красива захарница с форма на някакъв замък и чаша вода. Нито Перес чак се смути от това изобилие. На него действително му се искаше само една чаша кафе, от която да отпие една-две глътки и да попие аромата му. Нищо повече. Момичето внимателно нареди всичките тези неща пред Нито и безшумно излезе. Междувременно д-р Оре беше седнал малко встрани зад ниско бюро и гледаше нещо на монитора си.
— Вие ми се обадихте…? — попита той Нито, макар, че прекрасно знаеше кога Нито Перес го потърси.
— В четвъртък — отговори Нито — поклащайки ароматната течност пред носа си.
— Да, точно в четвъртък. Да си призная доста порових в архивите за да открия подобен случай. За жалост, а може би за щастие, нищо не открих. Но аз всъщност все още не знам всичко. Разкажете ми по-подробно.
Нито Перес вдъхна от аромата на кафето, отпи малка глътка и се облегна назад.
— Ами аз горе-долу всичко ви обясних по видео връзката. Не знам какво още да ви кажа.
— Добре — съгласи се д-р Оре — тогава аз ще формулирам проблема, и ако греша някъде ще ме поправите. Имате проблеми с виртуалните реалности…
— Не точно с тях — прекъсна го веднага Нито Перес — проблемът ми е, че от едно известно време някак трудно правя разлики между тях и истинската реалност. Ако постоя няколко часа в някой изкуствен свят, при субективно време там примерно няколко дни, може и години, зависи къде съм, след това ми трябват буквално дни за да се освестя. Всичко тук започва да ми се струва неистинско, а спомените преплетени и несигурни. И обратно, когато вляза в някоя изкуствена реалност някак си прекъсвам спомените с истинската, т.е. с нашия свят. Чувствам се като д-р Джекил. В някои моменти просто не знам къде съм. Не мога да се откажа от влизане във виртуални реалности, защото това в крайна сметка е работата ми. Притеснявам се. Всички тези нови системи за симулация, за невронно въздействие, за сетивно стимулиране могат да ме разстроят психически. От там до шизофренията сигурно има една крачка.