— Анна? Имам нужда от теб.
— Не може да бъде!
— Имаш ли няколко свободни часа този следобед?
— Ще се намерят, комисарю. Нали знаеш, че винаги съм на твое разположение, денем и нощем. На твоите заповеди или, ако искаш, на твоите желания!
— Тогава ще мина към три да те взема от дома ти в Монтелуза.
— Изпълваш ме с радост.
— И слушай, Анна, трябва да се облечеш женствено.
— Високи токчета и пола с цепка.
— Не, просто исках да кажа, че не трябва да си с униформа.
При второто изсвирване на клаксона Анна, суперточна, излезе от дворната врата, облечена с пола и блузка. Не зададе никакви въпроси, ограничи се само с това да целуне Монталбано по бузата. Едва когато колата пое по първия от трите коларски пътя, които водеха от междуградското шосе към Егрека, проговори:
— Ако искаш да ме чукаш, заведи ме в твоята къща, тук не ми харесва.
На откритата кошара имаше само два или три автомобила, но беше ясно, че хората в тях не бяха част от нощния кръг на Джедже Гулота, а студенти и заможни любовници, които не разполагаха с друго място за среща. Монталбано шофира до края на коларския път и удари спирачките, когато предните гуми вече заораха в пясъка. Големият храст, до който беше намерено беемвето на инженера, остана встрани и по този път не можеше да се стигне до него.
— Това ли е мястото, където са го намерили? — поинтересува се Анна.
— Да.
— Какво търсиш?
— И аз не знам. Хайде да слезем.
Отправиха се към плажа. Монталбано я хвана през кръста, притисна я към себе си и тя опря глава в рамото му, като му се усмихна. Сега разбираше защо комисарят я е поканил — всичко беше само театър, двамата изглеждаха като влюбена двойка или като любовници, които бяха дошли, за да се усамотят на Егрека. Анонимни, защото така нямаше да възбудят ничие любопитство.
„Ама че кучи син! — помисли си тя. — Не му пука за това, което изпитвам към него.“
По някое време Монталбано спря с гръб към морето. Колата беше на стотина метра пред тях по права линия. Нямаше място за съмнение: беемвето не беше дошло по някой от черните пътища, а откъм плажа и беше спряло едва след като е обърнало към горичката с муцуна към старата фабрика, тоест в напълно противоположна посока на тази, в която всички коли, които идваха от междуградското шосе, се налагаше да спират, тъй като нямаше никакво място за маневриране. Който искаше да се върне на второкласния път, нямаше друга възможност, освен да измине коларския път на заден ход. Повървя още малко с наведена глава, продължавайки да прегръща Анна, но не намери никакви следи от гуми, защото морето беше заличило всичко.
— А сега какво ще правим?
— Първо ще се обадя на Фацио, а после ще те изпратя до вкъщи.
— Комисарю, ще ми позволиш ли да ти кажа нещо с цялата си искреност?
— Разбира се.
— Ти си голямо лайно!
4
— Комисарю? Паскуано се обажда. Може ли да ми обясните, ако обичате, къде изчезнахте? Вече от три часа ви търся, но в комисариата не знаеха нищо за вас.
— Ядосан ли сте ми за нещо, докторе?
— На вас ли? Не, на цялата Вселена!
— Какво са ви направили?
— Принудиха ме да дам предимство на Лупарело, точно както и когато беше жив. Дори и умрял, този човек трябва ли все да е пред другите? Може би и на гробищата мястото му ще е на първия ред?
— Искахте да ми кажете нещо?
— Предварително ще ви съобщя това, което ще ви изпратя и в писмен вид. Нищо, ама съвсем нищо. Уважаемият покойник е умрял от естествена смърт.
— Тоест?
— Няма да използвам научни термини и ще ви кажа, че сърцето му буквално се е пръснало. Иначе всичко друго му е било наред, знаете ли? Не му е функционирала само помпата и точно тя го е прецакала, въпреки че превъзходно са се опитали да му я поправят.
— Върху тялото имаше ли някакви други белези?
— От какво?
— Ами, не знам… синини, от инжекции.
— Казах ви вече, нямаше нищо. Нали знаете, че не съм вчерашен? Освен това поисках и, разбира се, го постигнах, на аутопсията да присъства и моят колега Капуано, неговият лекуващ лекар.
— Ех, гърба ли си пазите, докторе?
— Какво казахте?