— Голяма щуротия, извинете ме. Имал ли е други болести?
— Защо се връщате пак отначало? Нищо не е имал освен леко повишено кръвно налягане. Лекувал се е с диуретик и е вземал по една таблетка рано сутрин в четвъртък и неделя.
— Значи, в неделята, когато е умрял, я е бил изпил.
— И какво от това? Какво, по дяволите, трябва да означава? Че са отровили хапчето ли? Да не си мислите, че все още сме в епохата на Борджиите? Или сте започнали да четете долнопробни криминалета? Ако е бил отровен, щях да го забележа, нали?
— Бил ли е вечерял?
— Не беше вечерял.
— Можете ли да ми кажете в колко часа е умрял?
— Луд ме правите с този въпрос. Поддавате се на влиянието на американските филми, в които веднага щом полицаят попита в колко часа е станало престъплението, съдебният лекар отговаря, че убиецът е извършил деянието си към осемнайсет и трийсет и две приблизително преди трийсет и шест дни. Не видяхте ли и вие, че трупът все още не се беше вкочанил? Нали усетихте жегата в колата?
— И какво от това?
— Означава, че покойникът си е отишъл между деветнайсет и двайсет и два часа в деня, преди да го намерят.
— Нищо друго?
— Нищо друго. Ах, щях да забравя: да, инженерът е мъртъв, но е успял да си довърши секса. Имаше остатъци от сперма по тестисите му.
— Господин, началник? Монталбано съм. Искам да ви съобщя, че току-що ми се обади доктор Паскуано. Направил е аутопсията.
— Монталбано, спести си усилията. Знам всичко. Към четиринайсет часа ми се обади Якомуци, който е присъствал на нея и ме информира. Красота!
— Извинете ме, но не ви разбирам.
— Струва ми се прекрасно, че някой в тази наша прекрасна провинция решава да умре от естествена смърт, давайки добър пример за това. Не мислите ли? Още две или три смърти като тази на инженера и ще влезем в нормата за останалата част на Италия. Говорихте ли с Ло Бианко?
— Все още не.
— Направете го веднага. Кажете му, че от наша страна няма повече проблеми. Когато искат, могат да направят погребението, ако съдебният следовател счете за нужно да им издаде разрешение. Но той само това чака. Слушайте, Монталбано, тази сутрин забравих да ви кажа, че съпругата ми измисли бомбастична рецепта за октоподчета. Бихте ли могли да ни посетите за вечеря този петък?
— Монталбано? Ло Бианко съм. Искам да ви уведомя, че в ранния следобед ми се обади Якомуци.
„Сбъркал си е професията! — помисли си светкавично Монталбано. — В други времена Якомуци щеше да бъде един прекрасен глашатай на площада, от онези, които са ходели напред-назад с барабана.“
— Уведоми ме, че аутопсията не е показала нищо неестествено — продължи съдебният следовател. — Затова дадох разрешение за погребението. Вие имате ли нещо против?
— Не.
— Тогава мога ли да считам случая за приключен?
— Може ли да ми дадете още два дни на разположение? — Стори му се, че физически чува как от въпроса му алармените звънци в главата на събеседника му се активираха.
— Защо, Монталбано, каква е причината?
— Никаква, господин съдебен следовател, абсолютно никаква.
— О, боже господи, ами тогава? Комисарю, нека ви призная, че както аз, така и прокурорът, префектът и началникът на полицията бяхме подложени на напиращите искания тази история да приключи възможно най-бързо. Не става дума за нещо незаконно. Разбираеми молби от страна на онези роднини и приятели на партията, които искат това грозно дело колкото е възможно по-скоро да се забрави и да се направи така, че да бъде забравено. И по мое мнение — с право.
— Разбирам, господин съдебен следовател. Но на мен са ми нужни не повече от два дни.
— Ама защо? Посочете ми някаква причина!
Измисли някакъв отговор само за да се измъкне. Не желаеше, разбира се, да каже, че искането му не се основава на нищо или, още по-зле, е заради усещането — но не знаеше нито как, нито защо, — че някой го е направил на глупак само за да се покаже като по-голям специалист от него.
— Ако наистина толкова искате да знаете, правя го за пред хората. Не искам някой да пусне слуха, че сме архивирали набързо само защото не сме имали намерението да стигнем до дъното на този случай. Знаете ли, не се иска кой знае колко, за да се роди подобна идея в главите им.
— Ако е така, съм съгласен. Давам ви тези четирийсет и осем часа, но нито минута повече. Опитайте се да вникнете в ситуацията.