— Комисар Монталбано? Обажда се инженер Лупарело.
„О, по дяволите, ама ти не беше ли мъртъв?“
Репликата беше на път да се изплъзне от устата на Монталбано, който обаче успя да се овладее навреме.
— Аз съм синът — продължи другият с възпитан и много цивилизован глас, в който не се усещаше специфичният сицилиански акцент. — Казвам се Стефано. Ако бъдете така любезен да ме изслушате, искам да отправя една молба към вас, която може да ви се стори необичайна. Обаждам ви се от името на майка ми.
— Ако мога да я изпълня, с удоволствие.
— Майка ми иска да се срещне с вас.
— Защо да е необичайна молбата ви, господин инженер? В някой от следващите дни аз самият се надявах да попитам госпожата дали би искала да ме приеме.
— Въпросът е, комисарю, че мама иска да се срещне с вас не по-късно от утре.
— Боже мой, господин инженер, тия дни нямам нито миг свободен, повярвайте ми! Мисля си, че и вие също.
— Десет минути винаги ще се намерят, не се притеснявайте. За вас добре ли е утре следобед точно в седемнайсет часа?
— Монталбано, знам, че те накарах да ме чакаш, но се намирах…
— … в нужника на твоето царство.
— Стига де, какво искаш?
— Исках да те уведомя за нещо лошо. Току-що ми се обади папата от Ватикана, беше ти много ядосан.
— Какви ги говориш?!
— Ех, да, бесен е, защото е единственият човек на света, който не е получил твоята докладна записка относно резултатите от аутопсията на Лупарело. Почувствал се е пренебрегнат и има намерение, категорично ми даде да го разбера, да те отлъчи от църквата. Прецакан си.
— Монталбано, ти не си с всичкия си!
— Ще ми задоволиш ли любопитството?
— Разбира се.
— Ти ближеш задниците на хората от амбиция, или по природа си такъв?
Откровеността в отговора на другия направо го изуми.
— Смятам, че по природа съм си такъв.
— Слушай, приключихте ли с анализа на дрехите, с които е бил облечен инженерът? Нищо ли не намерихте?
— Намерихме онова, което по един или друг начин бяхме предвидили. Следи от сперма по боксерките и панталоните му.
— А в колата?
— Все още я оглеждаме.
— Благодаря ти. Сега се връщай в тоалетната да си довършиш работата.
— Комисарю? Обаждам се от една кабина на междуградското шосе, близо до старата фабрика. Направих това, което ме помолихте.
— Казвай, Фацио.
— Вие бяхте напълно прав. Беемвето на Лупарело е дошло от Монтелуза, а не от Вигата.
— Сигурен ли си?
— Откъм страната на Вигата плажът е прекъснат с циментови блокчета и не може да се мине, трябвало е да прелети.
— Откри ли маршрута, по който може да е минал?
— Да, но това е някаква лудост.
— Защо? Обясни ми по-добре.
— Защото, докато от Монтелуза към Вигата има десетки пътища и пътчета, по които човек може да хване, за да не го забележат, колата на инженера на едно определено място е трябвало да мине по пресъхналото речно корито на Кането, за да дойде на Егрека.
— По Кането? Не може да бъде!
— Аз го направих и затова е възможно да е успял да го направи и някой друг. Реката е напълно пресъхнала. Само че си скапах амортисьорите на колата. И с оглед на това, че вие не искахте да взема служебната кола, ще трябва…
— Аз ще ти платя ремонта. Има ли друго?
— Да. Точно когато беемвето е излизало от коритото на реката и се е насочило към плажа, гумите му са оставили следи. Ако съобщим веднага на господин Якомуци, ще може да се снемат отпечатъците им.
— Якомуци го зарежи.
— Както наредите. Имате ли нужда от нещо друго?
— Не, Фацио, връщай се. Благодаря ти.
5
Малкият плаж на Пунтасека, ивица от сбит пясък на завет под белия варовиков хълм, в този час беше пуст. Когато комисарят пристигна, Джедже вече го чакаше, като пушеше цигара, облегнат на автомобила си.
— Слизай, Салво — каза той на Монталбано, — да се насладим за малко на този чист въздух.
Постояха известно време мълчаливи, докато пушеха. След като Джедже загаси цигарата си, проговори:
— Салво, знам какво искаш да ме питаш. Затова и съм се подготвил добре, можеш да ме разпиташ дори „на прескоци“.