— Съгласен съм, но на мен…
— Остави ме да довърша. От начина, по който е говорел и се е движел, разпитаните хора разбрали, че е по-добре да изпълнят това, което им е казал. После научихме, че и други такива като него са направили такава обиколка в седемте църкви на всички селища в провинцията, включително и във Вигата. Следователно, който е загубил огърлицата си, я иска обратно.
— Не виждам нищо лошо в цялата тази работа. Защо обаче според теб тя би могла да ме заинтересува?
— Защото на един прекупвач на крадени вещи от Монтелуза е казал, че вероятно герданът е загубен на Егрека през нощта в неделя срещу понеделник. Сега вече започва ли да те интересува?
— В известен смисъл — да.
— Знам, въпреки че може да е съвпадение и да няма никаква връзка със смъртта на Лупарело.
— Все пак ти благодаря. Сега се връщай у дома, че е късно.
Кафето беше готово, Монталбано си сипа в една чаша, като, разбира се, и Анна се възползва от възможността.
— А за мен?
Със свещено търпение комисарят напълни още една чаша и й я подаде. Анна му харесваше, но как беше възможно тя да не разбира, че той е обвързан с друга жена?
— Не! — каза изведнъж Анна, спирайки да отпива.
— Какво не?
— Не искам да се прибирам вкъщи. Много ли ще ти е неприятно, ако остана тази нощ тук, при теб?
— Да, съжалявам.
— Ама защо?
— Твърде голям приятел съм на баща ти и ако ти кажа „да“, ще е все едно да го обидя.
— Ама че щуротия!
— Може да е щуротия, но е така. Освен това ти забравяш, че съм влюбен, и то съвсем сериозно, в друга жена.
— Която не е тук.
— Не е тук, но все едно е тук. Не се дръж като глупачка и спри да говориш глупости. Нямаш никакъв късмет, Анна, защото си имаш работа с мъж, който е откровен с теб. Съжалявам. Моля те да ме извиниш.
Не успяваше да заспи. Анна имаше право, когато го предупреди, че кафето ще го държи буден, макар че съвсем друга беше причината, заради която се нервираше: ако въпросната огърлица е била изгубена на Егрека, тогава със сигурност и Джедже бе в течение. Той обаче не отвори дума за нея, но не, разбира се, защото е смятал, че това е някакъв маловажен факт.
6
В пет и половина сутринта, след като прекара цялата нощ в непрекъснато ставане и връщане в леглото, Монталбано начерта план за Джедже, с който индиректно да го накара да си плати за мълчанието относно изгубената огърлица и за фразичката, която му подметна за посещението му на Егрека. Стоя дълго под душа, изпи три кафета едно след друго и се качи на колата си. Когато пристигна в Рабато, най-стария квартал на Монтелуза, разрушен от свлачище преди трийсет години, обитаван сега от влезлите нелегално в страната тунизийци и мароканци, които живееха в постегнатите руини, в напуканите и срутващи се схлупени къщурки, се отправи по тесните му и криволичещи сокаци към площад „Санта Кроче“. Църквата в средата му беше останала непокътната.
Извади от джоба си листчето, което му даде Джедже: Кармен, в миналото Фатма бен Галуд, тунизийка, живееше на номер четирийсет и осем. Мизерна дупка под стълбите, стаичка на приземния етаж само с едно прозорче, изрязано във входната врата, което беше отворено, за да се проветрява. Почука, но никой не му отговори. Потропа отново, този път по-силно, и един сънен глас отвътре попита:
— Кой е?
— Полиция — изтърси Монталбано, който беше решил да действа твърдо с нея, използвайки момента, докато все още е втрещена от внезапното събуждане. Освен това заради работата си на Егрека Фатма тази нощ трябва да беше спала доста по-малко и от него. Вратата се отвори. Жената се беше покрила с голяма плажна кърпа, която държеше с едната си ръка на височината на гърдите.
— Какво искаш?
— Да поговорим.
Кармен се отмести встрани, за да може той да влезе. В стаичката й имаше двойно легло, разбутано наполовина, малка маса с два стола и газов котлон. Мивката и тоалетната чиния бяха отделени с найлонова завеса от останалата част на стаята. Всичко светеше от чистота и цареше идеален ред, но в тази дупка смесицата между нейната миризма и евтиния парфюм, който използваше, почти спираше дъха му.
— Покажи ми разрешителното си за пребиваване.
От уплаха жената изпусна хавлията, докато вдигаше ръце, за да прикрие очите си. Краката й бяха дълги, талията тънка, коремът плосък, а гърдите й стегнати и високи — истинска жена, като тези, които се виждаха в рекламите по телевизията. След миг обаче от замрялата поза на Фатма Монталбано си даде сметка, че не става въпрос за страх, а за опит да достигне до най-очевидното и практикувано съглашение между мъжа и жената.