— Облечи се.
От единия до другия ъгъл на коптора имаше опънат тел за простор и Фатма се отправи към него с широките си рамене, съвършен гръб и малък закръглен задник.
„С това тяло — помисли си Монталбано — доста трябва да са й се изредили.“
Представи си дискретната опашка в някои офиси пред затворената врата, оттатък която Фатма припечелваше „толерантността на властите“, за която понякога му се беше случвало да прочете, толерантност точно от дом за толерантност10. Фатма си облече на голо рокля от много фин памук и остана на крак пред Монталбано.
— Какво става с документите?
Жената кимна с глава в знак на отрицание и започна тихичко да плаче.
— Не се плаши — каза й комисарят.
— Аз не страхува. Аз много злочестина.
— И защо?
— Защото, ако ти почакал няколко ден, аз не повече тук.
— И къде искаше да отидеш?
— Има един господин от Фела, привързал се към мен, на него харесвам, неделя каза ожени се за мен. Аз вярвам него.
— Този, който идва да те види всяка събота и неделя ли?
Фатма ококори очи.
— Как ти знаеш го?
Отново се разплака.
— Отговори ми на този въпрос. Джедже ще те остави ли да отидеш с този господин от Фела?
— Господин говорил с господин Джедже, господин плати.
— Слушай, Фатма, считай, че все едно не съм идвал тук. Искам само да те попитам нещо и ако ми отговориш искрено, аз се врътвам и си отивам, а ти можеш да продължиш да си спиш.
— Какво искаш да знаеш?
— Питаха ли те на Егрека дали не си намерила нещо?
Очите на жената се изпълниха със светлина.
— О, да! Дойде господин Филипо, той човек на господин Джедже, каза на всички нас, ако намерим златен гердан със сърце диаманти по него, дадем веднага на него. Ако не намерим, търсим.
— И знаеш ли дали е намерен?
— Не. И тази нощ всички търсили.
— Благодаря — каза Монталбано, насочвайки се към вратата. На прага се спря, обърна се и погледна Фатма: — Честито!
И така, сега щеше здравата да насоли Джедже, защото това, което той старателно беше премълчал пред него, Монталбано въпреки всичко успя да го разбере. А от онова, което Фатма току-що му каза, схвана и логическата последователност на нещата.
Пристигна в полицейския участък в седем часа сутринта и часовият го погледна обезпокоен.
— Комисарю, случило ли се е нещо?
— Нищо — успокои го той. — Само дето се събудих по-рано.
Беше купил и двата вестника, които излизаха на острова, и се зачете в тях. Първият съобщаваше с богати подробности за официалното погребение на Лупарело на следващия ден. Траурната церемония щеше да се състои в катедралата и лично епископът щеше да отслужи заупокойната литургия. Щяха да бъдат взети изключителни мерки за сигурност с оглед на предвиденото струпване на важни особи, дошли да изкажат съболезнованията си и да си вземат последно сбогом с покойника. В това число влизаха двама министри, четирима заместник-министри, общо осемнайсет депутати и сенатори и множество регионални народни представители. За тази цел щяха да бъдат ангажирани полицаите, карабинерите, финансовата гвардия и пътните полицаи, да не говорим за личните охранители, за които вестникът премълчаваше. Те, естествено, нямаха нищо общо с обществения ред и се намираха от другата страна на барикадата, зад която стоеше законът. Вторият вестник повтаряше приблизително същата информация, като добавяше, че тленните останки на инженера са изложени в преддверието на двореца „Лупарели“ и пред него има нескончаема опашка от хора, които са дошли да изразят благодарността си за всичко, което мъртвият, разбира се, докато все още е бил жив, дейно и безкористно беше направил за тях.
Междувременно беше пристигнал сержант Фацио и Монталбано говори надълго с него за някои от случаите, по които в момента работеха. От Монтелуза никой не се обади. Когато стана обяд, комисарят отвори папката, в която стояха показанията за намирането на трупа от работниците по чистотата, преписа си адресите им, каза довиждане на сержанта и на другите полицаи, като ги предупреди, че ще се появи чак следобед.