Ако хората на Джедже са говорили с проститутките за огърлицата, със сигурност го бяха направили и с боклукчиите.
„Склон Гравет“ №28, къща на три етажа с домофон. Отговори му глас на зряла жена.
— Приятел съм на Пино.
— Сина ми го няма.
— Не му ли е свършило работното време в „Сплендор“?
— Свърши му, но отиде на някакво друго място.
— Може ли да ми отворите, госпожо? Трябва само да му оставя един плик. На кой етаж сте?
— На последния.
Беден апартамент, но приличен, с две стаи, кухня с трапезария и тоалетна. Това, че е малък, се набиваше на очи още с влизането. Домакинята, петдесетгодишна, скромно облечена жена, му показа пътя.
— Оттук е за стаята на Пино.
Стаичката беше пълна с книги и списания, а масичката под прозореца — отрупана с бумаги.
— Къде отиде Пино?
— В Ракадали, репетира някаква пиеса на Мартольо, онази, в която се говори за свети Йоан Кръстител. На сина ми му харесва да се занимава с театър.
Монталбано се спря пред масичката. Явно беше, че Пино пишеше някаква комедия, защото върху белия лист се виждаха наредени една под друга поредица от реплики. Но от едно от имената, което комисарят прочете, сякаш го втресе.
— Госпожо, може ли да ми донесете чаша вода?
Веднага щом жената се отдалечи, той сгъна листа и си го сложи в джоба.
— Пликът — припомни му домакинята, като се върна, подавайки му чашата.
Монталбано изигра една съвършена пантомима, на която, ако Пино присъстваше, щеше истински да се възхити: започна да търси из джобовете на панталона си, след това още по-забързано в тези на сакото, но изведнъж придоби изненадано изражение и накрая се плесна силно по челото:
— Ама че съм глупак! Забравил съм плика в офиса! Въпрос на пет минути, госпожо, отивам да го взема и веднага се връщам.
Вмъкна се в колата си, взе листа, който току-що беше откраднал, и от прочетеното в него лицето му помръкна. Запали мотора и потегли. Улица „Линкълн“ №102. Може би в своите показания Саро беше уточнил номера на апартамента. Като събра две и две, комисарят пресметна, че боклукчията земемер трябва да живее на шестия етаж. Входната врата беше отворена, но асансьорът повреден. Изкачи шест етажа пеша, но пък изпита удовлетворение, че е уцелил сметките, защото на една излъскана до блясък табелка пишеше: „Монтаперто Балдасаре“. Отвори му млада дребничка жена с дете на ръце и неспокойни очи.
— Тук ли е Саро?
— Отиде до аптеката, за да вземе на вересия лекарствата за сина ни, но веднага ще се върне.
— Защо, болен ли е?
Без да му отговори, жената протегна доста ръцете си напред, за да му го покаже. Мъничето беше болно и още как: имаше жълтеещ цвят на кожата, бузките му бяха хлътнали, а големите му очи, вече като на зрял човек, го гледаха навъсено. Монталбано изпита мъка, защото не можеше да понесе страданието на малките невинни създания.
— Какво му е?
— И докторите не могат да разберат. Вие кой сте?
— Казвам се Вирдуцо, работя като счетоводител в „Сплендор“.
— Заповядайте, влезте.
Жената се почувства обнадеждена. В апартамента цареше безпорядък, който твърде очебийно показваше, че съпругата на Саро е принудена да стои винаги близо до детенцето си и няма много време да се грижи и за дома.
— За какво търсите Саро?
— Мисля, че съм объркал сметките, тоест изчислил съм му по-малко пари в последната заплата, бих искал да видя фиша му.
— Ако е само за това — каза жената, — не е нужно да чакате Саро. Фиша и аз мога да ви го покажа. Елате!
Монталбано я последва, макар че си беше приготвил и друго извинение, за да може да остане до завръщането на съпруга й. В спалнята миришеше лошо, като на прокиснало мляко. Жената се опита да отвори най-горното чекмедже на скрина, но не успя, тъй като трябваше да го направи само с едната си ръка, защото в другата държеше детенцето.
— Ако ми позволите, ще го отворя аз — каза й Монталбано.
Домакинята се изчерви. Комисарят отвори чекмеджето и видя, че е пълно с бумаги, сметки, медицински рецепти, разписки.
— Къде са фишовете от заплатата на Саро?
Точно тогава Саро влезе в спалнята, защото вратата на апартамента беше останала отключена. В мига, в който видя, че Монталбано търси нещо в чекмеджето на скрина, си помисли, че комисарят прави обиск на къщата му, дирейки огърлицата. Пребледня, започна да трепери и се облегна на касата на вратата.