— Какво желаете? — произнесе с мъка той.
Ужасена от видимата уплаха на съпруга си, жената започна да говори още преди Монталбано да е успял да каже нещо.
— Това е счетоводителят Вирдуцо! — изкрещя му почти тя.
— Вирдуцо? Това е комисар Монталбано!
Жената се олюля и Монталбано — от страх, че детенцето ще се озове на земята заедно с майка си — се спусна да я подкрепи, като й помогна да седне на леглото. След това комисарят заговори и думите излизаха от устата му, без мозъкът му да участва — явление, което и друг път му се беше случвало и което веднъж някакъв журналист с развинтена фантазия беше нарекъл „проблясък на интуицията, който от време на време озарява нашия полицай“.
— Къде сте прибрали огърлицата?
Вцепененият Саро се размърда, опитвайки се да се задържи на краката си, които бяха омекнали като извара, и се запъти към своето нощно шкафче, отвори чекмеджето, извади направения от вестникарска хартия пакет и го хвърли на леглото. Монталбано го взе, отиде в кухнята, седна и го разопакова. Беше бижу, което хем изглеждаше недодялано, хем твърде изящно. Недодялано като идея, но твърде изящно като изработка и начин, по който бяха шлифовани инкрустираните в него диаманти. Саро го последва в кухнята.
— Кога я намери?
— На Егрека рано сутринта в понеделник.
— Казал ли си на някого?
— Не, само на жената.
— А някой да е идвал при теб, за да те пита дали си намерил такава и такава огърлица?
— Да, господине. Филипо ди Козмо, който е от хората на Джедже Гулота.
— А ти какво му каза?
— Че не съм намирал нищо.
— Повярва ли ти?
— Да, господине, струва ми се, че да. Тогава той ми рече, че ако случайно я намеря, трябва да му я дам, без да се правя на гадняр, защото работата е твърде деликатна.
— Обеща ли ти нещо?
— Да, господине. Бой до смърт, ако я намеря и я задържа за себе си, и петдесет хиляди лири, ако обаче я намеря и му я предам.
— Какво мислеше да правиш с огърлицата?
— Исках да я заложа. Така бяхме решили с Тана.
— Не искахте ли да я продадете?
— Не, господин комисар, защото не беше наша, мислехме за нея, все едно някой ни я е дал назаем, не сме искали да извличаме облаги.
— Ние сме почтени хора — намеси се съпругата му, която току-що беше влязла, бършейки си очите.
— Какво щяхте да правите с парите?
— Щяха да ни послужат за лечението на сина ни. С тях можехме да го заведем далече оттук — в Рим, в Милано, на което и да е място, стига там да има лекари, които да разбират.
За миг никой не проговори. След това Монталбано поиска от жената два листа и тя ги откъсна от една тетрадка, която използваше за пазарските сметки. Комисарят подаде един от тях на Саро.
— Начертай ми план, за да ми посочиш точното място, където си намерил огърлицата. Ти си земемер, нали?
Докато Саро изпълняваше, на другия лист Монталбано написа:
Аз, долуподписаният Салво Монталбано, комисар в Службата за обществена сигурност във Вигата (провинция Монтелуза), декларирам, че днес получих лично от господин Балдасаре Монтаперто, наричан Саро, един брой огърлица от масивно злато, с висулка под формата на сърце, тя също от масивно злато, но обсипана с диаманти, която той е намерил в работно време като оператор по чистотата край местността, наричана Егрека. В уверение на казаното:
Подписа се, но спря да помисли върху написаното, преди да сложи датата в долния край на листа. След това взе решение и написа: „Вигата, 9 септември 1993 година“. Междувременно и Саро беше приключил. Размениха си листчетата.
— Отлично! — каза комисарят, разглеждайки детайлната скица.
— Тук обаче датата е сбъркана — отбеляза Саро. — Девети беше миналият понеделник. Днес сме единайсети.
— Няма нищо сгрешено. Ти си ми донесъл огърлицата в полицейския участък същия ден, когато си я намерил. Била ти е в джоба, когато си дошъл, за да ми кажеш, че сте намерили Лупарело мъртъв, но си ми я дал след това, защото не си искал да те види твоят колега. Ясно ли е?
— Щом вие го казвате.
— Пази добре тази разписка.
— Сега какво ще последва, ще го арестувате ли? — намеси се жената.
— Защо, направил ли е нещо? — каза Монталбано, изправяйки се.