— Не мърдай! — изкрещя Монталбано.
Мъжът остана като втрещен, защото си мислеше, че е сам. С два скока комисарят стигна до него, сграбчи го за маншетите на сакото, вдигна го и го отнесе на сигурно място.
— Какво искахте да направите? Да се самоубиете ли?
— Да.
— Ама защо?
— Защото жена ми ми изневерява.
Монталбано очакваше всичко, но не и тази причина, тъй като мъжът със сигурност беше попрехвърлил осемдесетте.
— На колко години е съпругата ви?
— Да речем, на осемдесет, а аз съм на осемдесет и две.
Водеха абсурден разговор в някаква абсурдна ситуация и комисарят нямаше сили да го продължава, затова хвана над лакътя мъжа и го застави да се отправи към градчето. В този момент, за да стане всичко още по-налудничаво, човекът се представи.
— Ако ми позволите… Аз съм Джозуе Контино, бях начален учител. А вие кой сте? Разбира се, ако желаете да ми кажете.
— Казвам се Салво Монталбано и съм комисар по обществена сигурност във Вигата.
— Ах, така ли? Идвате точно навреме, кажете го и вие на онази голяма курва, жена ми, че не трябва да ми слага рога с Агатино де Франческо, защото иначе рано или късно ще сторя някоя глупост.
— Кой е този Де Франческо?
— Преди години беше пощальон. По-млад е от мен, на седемдесет и шест години е, и получава един път и половина по-голяма пенсия от моята.
— Вие сигурен ли сте за това, което казвате, или само подозирате?
— Повече от сигурен съм, защото всеки божи следобед, независимо дали вали, или грее слънце, този Де Франческо идва да си пие кафето в бара, който е точно под дома ми.
— И какво от това?
— Вие за колко време си изпивате кафето?
За миг Монталбано се остави да бъде обзет от кротката лудост на стария учител.
— Зависи. Ако е накрак…
— Какво общо има накрак? Седнал!
— Хъм, зависи дали имам среща и трябва да чакам, или пък искам само да убия малко време.
— Не, скъпи, този сяда там само за да гледа съпругата ми, която също го гледа, и не пропускат възможността да го правят.
Междувременно бяха стигнали в градчето.
— Учителю, къде живеете?
— В дъното на булеварда, на площад „Данте“.
— По-добре да минем по задната улица — не искаше подгизналият и треперещ от студ старец да предизвика любопитството и въпросите на жителите на Вигата.
— Вие ще се качите ли с мен? Желаете ли кафе? — беше го попитал учителят, докато изваждаше ключовете за външната врата от джоба си.
— Не, благодаря. Преоблечете се, учителю, подсушете се.
Същата вечер беше извикал Де Франческо, бившия пощальон, едно дребно антипатично старче, което реагира остро с пискливия си гласец на съветите на комисаря.
— Ще ходя да си пия кафето където си искам и където ми харесва! Какво, да не би да е забранено да ходя в бара под дома на онзи, склеротичния Контино? Учудвам се, че вие, вместо да представлявате закона, сте тръгнали да водите такива разговори с мен!
— Всичко е свършено — каза му общинският полицай, който държеше любопитните далече от входната врата на площад „Данте“.
Пред входа на апартамента стоеше сержант Фацио, който безпомощно разпери ръце. Стаите бяха идеално подредени, направо светеха от чистота. Учителят Контино седеше в един фотьойл, а на нивото на сърцето му се виждаше малко кърваво петно. Револверът му, един много стар Smith & Wesson с пет патрона, който вероятно беше от времето на Бъфало Бил и който, за нещастие, е продължавал да функционира, лежеше на пода, близо до креслото. Съпругата му обаче лежеше на леглото, и тя окървавена в зоната на сърцето, а в ръцете си стискаше броеница. Изглежда, се е молела, преди да се съгласи мъжът й да я убие. И за пореден път комисарят си помисли за началника на полицията, който в този случай имаше право, защото тук смъртта беше намерила своето достойнство.
Изнервен и сприхав, Монталбано даде разпореждания на сержанта и го остави да чака съдебния следовател. Освен внезапно обзелата го меланхолия почувства и леко угризение, защото, ако беше взел по-присърце проблема на учителя и беше предупредил навреме приятелите на Контино и неговия личен лекар, това може би нямаше да се случи.