— В осем за мен би било идеално. Освен това става дума само за няколко минути.
— Слушайте, адвокате, точно защото утре времето ви ще е ограничено, може ли да ми кажете предварително за какво става дума?
— По телефона?
— Само ми загатнете.
— Добре. Подочух, но не знам доколко тази мълва отговаря на истината, че ви е била предадена една случайно намерена на земята вещ. Аз съм натоварен да я прибера.
Монталбано покри слушалката с едната си ръка и избухна в здрав и ехиден смях, все едно отнякъде изцвили конче. Беше заложил стръвта с огърлицата във въдицата на Якомуци и клопката му се беше задействала перфектно, а в нея се беше хванала най-голямата риба, на която изобщо не се беше надявал. Дали не прибягваше до лазерен лъч, телепатия или магически шамански практики? До слуха му достигна как адвокатът крещи:
— Ало, ало? Не ви чувам! Линията ли прекъсна?
— Не, извинете ме, моливът ми падна на пода и се наведох да го взема. До утре в осем.
Веднага щом чу звънеца на входа, остави макароните и отиде да отвори.
— Какво си ми сготвил? — попита го с влизането Дзито.
— Макарони с чесън и зехтин и раци със зехтин и лимон.
— Отлично!
— Ела в кухнята да ми помогнеш. Така междувременно ще ти задам и първия си въпрос: можеш ли да произнесеш думите „нетърпящ отсрочка“?
— Ама ти да не си се побъркал? Караш ме да идвам от Монтелуза до Вигата с бясна скорост, за да ме попиташ дали мога да кажа някакви си думи? Добре де, какво толкова? Твърде лесни са за произнасяне — опита три или четири пъти, като все повече се заинатяваше, но не успяваше, защото всеки път езикът му още по-зле се оплиташе.
— Трябва да си много, ама много ловък — каза му комисарят, мислейки си за Рицо, но не се позоваваше само на умението на адвоката непринудено да изрича скоропоговорки, но и на останалите му умения.
Докато се хранеха, обсъждаха яденето си, както винаги се случваше. Дзито, след като си спомни за фантастичните раци, които беше опитал преди десет години във Фиака, разкритикува тези на комисаря, че им липсва магданоз.
— Как стана така, че всички от „Свободна мрежа“ станахте англичани? — атакува го неочаквано Монталбано, докато пиеха от превъзходното бяло вино, което баща му беше купил от околностите на Рандацо. Преди седмица му беше донесъл шест бутилки, но те бяха само претекст, за да прекарат известно време заедно.
— В какъв смисъл англичани?
— В смисъл че бяхте много внимателни да не наплюете Лупарело, както със сигурност в други случаи сте го правили. Хъм, инженерът умира от инфаркт със свалени панталони в нещо като бордей на открито, сред проститутки, сводници, педерасти; откровено казано, всичко това е цинично, а вие, вместо да се възползвате незабавно от тази възможност, се строявате в две редици и милосърдно прикривате информацията за причината на смъртта му.
— Не е в нашия стил да се възползваме — каза Дзито.
Монталбано започна да се смее.
— Ще ми направиш ли една услуга, Николо? Вървете по дяволите, ти и твоята „Свободна мрежа“!
Дзито на свой ред избухна в смях.
— Добре де, нещата се развиха по следния начин. Няколко часа след откриването на трупа адвокат Рицо е изприпкал при барон Фило ди Ваучина, или Червения барон, който е милиардер, ама комунист, и го помолил с допрени за молитва ръце „Свободна мрежа“ да не споменава за обстоятелствата около смъртта на Лупарело. Обърнал се към него в името на кавалерското чувство, което през Античността, изглежда, предците на барона са притежавали. Както знаеш, баронът държи в ръцете си осемдесет на сто от собствеността на нашата предавателна станция. Това е всичко.
— Как „това е всичко“? А ти, Николо Дзито, който си спечелил дори уважението на противниците си, защото винаги казваш онова, което трябва да се каже, си отговорил с „да, господине“ на барона и си подвил опашка?
— Какъв цвят са косите ми? — отговори му на въпроса с въпрос Дзито.
— Червени.
— Монталбано, аз съм червен както отвътре, така и отвън, числя се към лошите и злопаметни комунисти и наподобявам изчезващите видове. Приех, защото бях убеден, че онзи, който казваше, че ще запази мълчание за обстоятелствата около смъртта на клетника, за да не окаля неговата памет, му желаеше само злото и за нищо на света доброто, както се опитваше да го представи.
— Не те разбрах.
— Сега ще ти го обясня, наивнико. Ако искаш да направиш така, че по-бързо да се забрави някакъв скандал, не трябва да действаш другояче, освен да говориш колкото е възможно повече за него по телевизията и във вестниците. Продължавай, продължавай, докато в един момент на хората не им писне и не кажат: „Тия пък докога ще повтарят все едно и също! Няма ли да престанат?“. В рамките на петнайсетина дни след ефекта от пренасищане с въпросната новина ще стане така, че никой повече няма и да иска да чуе да се говори за този скандал. Разбра ли ме?