— От кого е чекът?
— От адвокат Рицо.
— Ах! — каза Саро и пребледня.
— Не се страхувай, всичко е редовно и в моите ръце. Но по-добре е да се вземат всички предпазни мерки; не бих искал Рицо да направи, както правят всички рогоносци, които размислят, след като вече всичко е забравено. Десет милиона винаги си остават десет милиона.
Джаломбардо му каза, че сержантът е отишъл да вземе ключовете за старата фабрика, но ще минат поне два часа, докато се върне, защото пазачът, който не бил добре със здравето, отишъл да погостува на сина си в Монтедоро. Полицаят го информира също, че съдебният следовател Ло Бианко го е търсил по телефона и помолил до десет часа той да му се обади.
— Ааа, комисарю, слава богу, тъкмо излизам, отивам в катедралата за погребението. Знам, че ще бъда нападнат, буквално нападнат от влиятелни особи и всички ще ми задават все един и същ въпрос. Вие знаете ли кой е този въпрос?
— Защо все още не е приключен случаят „Лупарело“?
— Отгатнахте, комисарю, но с това шега не бива. Не бих искал да си служа с големи думи и ни най-малко пък да бъда криворазбран… но всъщност, ако сте се натъкнали на нещо конкретно, продължавайте, но в противен случай приключвайте. Впрочем, позволете ми да ви попитам, защото аз не съм в състояние да го разбера: какво искате да откриете? Инженерът се е споминал от естествена смърт, а вие продължавате да се инатите, поне така ми се струва, само защото е отишъл на Егрека и там му е дошъл краят. Бихте ли задоволили любопитството ми, като ми отговорите на следния въпрос: ако Лупарело беше намерен на края на някое шосе, вие щяхте ли да имате някакви възражения?
— Не.
— Ами тогава накъде биете? До утре случаят трябва да е приключен. Разбрахте ли ме?
— Не се ядосвайте, господин съдебен следовател!
— Разбира се, че ще се ядосвам, но на себе си. Вие ме карате да използвам думата „случай“, която при тези обстоятелства не е редно да се употребява. До утре, разбрахме ли се?
— Може ли и събота включително?
— Да не се намираме на пазара, че да правим пазарлъци? Добре, ама ако закъснеете само с един час, ще доложа за вашето поведение на началниците ви.
Дзито беше удържал на думата си и секретарката от редакцията на „Свободна мрежа“ му предаде факс от Палермо, който Монталбано прочете още докато отиваше към Егрека.
Господинчото Джакомо е класически пример за бащино синче, той напълно отговаря на този стереотип и е без капчица фантазия. Баща му е всеизвестен джентълмен, като се изключи един негов недостатък, за който ще спомена впоследствие, и е пълна противоположност на многоуважаемия покойник Лупарело. Джакомино живее на първия етаж на бащиния си палат с втората си жена, Ингрид Шострьом, чиито качества устно вече ти илюстрирах. Ще ти изброя неговите заслуги, поне тези, за които аз си спомням: невеж е като тиква, но никога не е искал нито да учи, нито пък да заляга на друго, различно от преждевременните му заигравания с леки жени, и въпреки това винаги е преминавал в по-горен клас с отличен успех благодарение намесата на Всемогъщия (или в по-простия случай на баща му). Никога не е посещавал университет, макар че е записал медицина (толкова по-добре за общественото здраве). На шестнайсет години, шофирайки без книжка мощната кола на баща си, удря и убива едно дете на осем години. На практика обаче не Джакомино, а баща му е платил, и то доста щедра сума, на семейството на детето. В зряла възраст създава фирма, която се занимава с услуги. След две години тя фалира, Кардамоне обаче не губи нито лира от това, но неговият съдружник за малко да се самоубие, а един офицер от финансовата служба, който иска да разнищи нещата по този фалит, изведнъж се озовава преместен в Болцано. Понастоящем се занимава с фармацевтични продукти (Представи си! А баща му играе ролята на ятак!) и харчи наляво-надясно като луд, много повече от това, което се предполага, че печели.
Пристрастен към спортните коли и конете, създава (в Монтелуза!) поло клуб, в който нито веднъж не се е изиграла нито една игра от този благороден спорт, но пък за компенсация в него се смърка дрога на воля.
Ако трябва да изразя искрената си преценка за тази особа, бих казал, че се касае за расов тъп екземпляр, от тези, които виреят само там, където има по някой богат и властимащ татко. На двайсет и две години сключва брак (нали така се казваше?) с Албамарина (за приятелите Баба) Колатино, която произхожда от едрата търговска буржоазия на Палермо. След две години Баба представя иск за анулиране на брачното им тайнство пред Висшия католически църковен съд, мотивирайки го с явната невъзможност за продължаване на рода от страна на съпруга й. Пропуснах да напиша, че когато Джакомино е на осемнайсет години, тоест четири години преди брака му с Баба, от него забременява дъщерята на една от камериерките и досадният инцидент, както обикновено, е премълчан с помощта на Вездесъщия. На базата на този факт възможностите са две: или Баба е излъгала, или е излъгала дъщерята на камериерката. Според безапелационното становище на висшите римски прелати, разбира се, че прислужничката е излъгала (как може да се помисли друго?), Джакомо не е в състояние да продължи рода си (и за това е трябвало да благодари на Всевишния). След анулирането на брака им Баба се сгодила за свой братовчед, с когото вече била имала връзка, а Джакомо се отправил към студените северни страни, за да я забрави.