В Швеция му се удала възможността да присъства на нещо като рали, което било убийствено, защото маршрутът му преминавал през езера, урви и планини. Победителката била една руса висока мадама, по професия механик, а името й било точно Ингрид Шострьом. Какво друго да ти кажа, скъпи приятелю, за да избегна сапунката? Любов от пръв поглед и след това сватба. Пет години вече живеят заедно и само от време на време Ингрид се връща в родината си, за да участва в своите автомобилни състезания. Освен това слага рога на мъжа си по най-семплия начин с прекалено свободното си шведско държание. Предния ден няколко джентълмени (само така ги наричат) играеха някаква колективна игра в поло клуба. Сред многото въпроси лъсва и този: „Има ли някой, който да не е спал с Ингрид, ако има такъв, нека се изправи!“. Всичките петима мъже останали седнали по местата си. Смели се много, най-вече Джакомо, който бил там, но не участвал в играта. Носи се и слух, чиято достоверност е абсолютно недоказуема, че дори строгият професор Кардамоне-баща се е облажил покрай снахата. Това е неговата слабост, за която ти споменах в началото. Друго не ми идва на ум. Надявам се да съм задоволил изискванията ти за супер клюкар. Поздрави.
Пристигна на Егрека към два часа, но там не се виждаше жива душа. Ключалката на желязната вратичка беше покрита със сол и ръжда. Беше го предвидил и нарочно взе със себе си спрей с машинно масло, което служеше за смазване на оръжията. Докато чакаше смазката да си свърши работата, се върна в колата и пусна радиото.
— Погребението — съобщаваше говорителят от локалната радиостанция — беше докоснало толкова силно най-тънките човешки струни в душата на вдовицата, че в един определен момент тя припадна и се наложи да я изнесат навън. Надгробните слова бяха произнесени в следния ред: от епископа, националния вицесекретар на партията, регионалния секретар и министър Пеликано в ролята си на частно лице, с оглед на това, че с Лупарело винаги са били приятели. Тълпа от почти две хиляди човека чакаха на площада пред църквата да изкарат ковчега, за да избухнат в пламенни и сърцераздирателни ръкопляскания.
„Пламенни — да, ама сърцераздирателни, как ли ръкоплясканията можеха да станат сърцераздирателни?“, запита се Монталбано. Спря радиото и отиде да изпробва ключа. Превъртя го, но вратата все едно беше пуснала корени в земята. Удари й едно рамо и най-накрая успя да я открехне само толкова, колкото да може да се промуши, и то със зор. Оказа се затънала с откъртена мазилка, късове желязо и пясък, което очевидно показваше, че пазачът не е идвал тук с години. Забеляза, че външните зидове бяха два: охранителният с входната вратичка в него и една стара полуразрушена оградна стена, която е опасвала фабриката, когато тя е функционирала. През процепите на този втори зид се виждаха ръждясали машини, огромни тръби, някои от тях прави, а други спираловидни, гигантски аламбици12, железни скелета, в които зееха широки отвори, абсурдно уравновесени висящи конструкции, стоманени кули, които се издигаха под нелогичен наклон. И навсякъде по подовата настилка се виждаха дупки, таваните бяха изтърбушени, а обширни участъци по тях, които някога са били покрити с желязна арматура, сега бяха разбити и на места готови да паднат долу, където вече не беше останало нищо освен намиращия се в окаяно състояние циментов слой, през чиито цепнатини стърчаха пожълтели тревни стъбла. Монталбано се спря като омагьосан, за да надзърне в пролуката, която се образуваше между двете стени. Щом фабриката му харесваше, докато я гледаше отвън, отвътре направо го караше да изпадне в екстаз и затова съжали, че не си е взел фотоапарата. Вниманието му беше отклонено от долавящия се тих и непрекъснат шум, нещо като звукова вибрация, която, изглежда, идваше точно от вътрешността на фабриката.