„Какво ли работи в нея?“ — запита се той, изпълнен с подозрение.
Помисли си, че е по-добре да излезе оттук, за да отиде до колата, да отвори жабката и да се въоръжи. Почти никога не носеше пистолета си, защото се дразнеше от тежкото оръжие, което обезформяше панталоните и саката му. Върна се отново във фабриката, където звукът продължаваше да се чува, и предпазливо започна да се придвижва в противоположната посока на страната, откъм която беше влязъл. Планът, който Саро му беше начертал, беше изключително точен и му служеше като пътеводител. Шумът наподобяваше бръмченето, което често издават жиците за високо напрежение, когато са поразени от влагата, само че този беше по-разнороден и музикален, като на моменти спираше, за да започне малко след това в някаква друга тоналност. Напрегнато вървеше напред, като внимаваше да не се спъне в камъните и отломките, които се търкаляха по пода на тесния коридор между двата зида, когато с периферното си зрение видя през една дупка мъж, който успоредно с него се движеше вътре във фабриката. Дръпна се назад, убеден, че другият вече го е видял. Нямаше време за губене, защото със сигурност човекът имаше съучастници, изскочи напред, като стискаше в ръка оръжието си, и извика:
— Не мърдай! Полиция!
За части от секундата разбра, че всъщност другият, с почти наполовина наведено напред тяло и с пистолет в ръка, изчакваше точно това негово движение. Монталбано стреля, докато се хвърляше на земята, и преди още да е докоснал пода, вече беше възпроизвел още два изстрела. Но вместо да чуе това, което очакваше — изстрел в отговор на неговите, стон и изтрополяването на бягащи крака, чу ужасен трясък и след това продължителното дрънчене на стъкло, което ставаше на парчета. Изведнъж разбра всичко и го обзе такъв бурен смях, който не му позволяваше да се изправи на крака. Беше стрелял по себе си, в отражението, което беше видял в огромната оцеляла и замацана от мръсотия витрина.
„Това не бива да казвам на никого — помисли си той, — защото ще ми поискат оставката и ще ме изхвърлят с ритници в задника от полицията.“
Оръжието, което държеше в ръката си, веднага му се стори смешно и го пъхна в колана на панталоните си. Изстрелите, продължителното им ехо, трясъкът и чупенето на стъкла напълно бяха покрили звука, който отново започна да се долавя, но този път беше по-променлив. Тогава разбра, че това беше вятърът, който всеки ден, дори и през лятото, връхлиташе върху тази част от плажа, а вечер притихваше, все едно не искаше да смущава делата на Джедже. Същият този вятър, промушвайки се между металните скелета, жиците, които на определени места бяха прекъснати, а на други добре обтегнати, и дупките по комините, наподобяващи тези върху някоя цафара13, свиреше своята погребална песен в мъртвата фабрика и комисарят като омаян се спря, за да я послуша.
За да стигне до мястото, което Саро му беше отбелязал върху чертежа, му трябваше половин час, защото в определени участъци трябваше да се катери по купчини с отпадъци. Най-накрая разбра, че се намира точно на права линия с мястото оттатък стената, където Саро беше намерил огърлицата. Без да бърза, започна да оглежда наоколо: пожълтели от слънцето вестници и парчета хартия, бурени, бутилчици от кока-кола (кутийките бяха твърде леки, за да преодолеят височината на зида), винени бутилки, продънена метална ръчна количка, няколко външни гуми, железни късове, някакъв неопределен предмет, изгнила греда. И близо до нея една твърде нова и елегантна маркова кожена дамска чанта с дълга дръжка. Контрастираше на разрухата, която я заобикаляше, и беше много несъпоставима с нея. Монталбано я отвори и вътре не намери нищо друго освен два доста големи камъка, очевидно сложени за тежест, за да може при хвърлянето й да опише правилната парабола и да прелети над стената. Огледа я още по-добре и забеляза, че металните инициали на собственика й бяха изтръгнати, но върху кожата все още личаха отпечатъците им — буквите И и Ш: Ингрид Шострьом.
„Поднасят ми я като на сребърен поднос“ — помисли си Монталбано.
10
Идеята да приеме уликата, която любезно му предлагаха, с всичко онова, което тя можеше да крие в себе си, му дойде, докато с наслада похапваше от обилната порция печени чушки, които Аделина му беше оставила в хладилника. Потърси в телефонния указател номера на Джакомо Кардамоне, часът беше подходящ, за да открие шведката в дома й.