— Как обаче са успели да го принудят?
— Не знам. Може би вие бихте могли да ми помогнете. Вероятно са му устроили засада и са го примамили в нея. И той не е могъл да се съпротивлява. На това отвратително място са могли, откъде да знам, да го фотографират, разпознаят. От този момент нататък те са щели да държат съпруга ми в ръцете си, като кукла на конци.
— Кои те?
— Неговите политически опоненти, мисля си, или някой негов бизнес съдружник.
— Вижте, госпожо, вашето разсъждение, всъщност вашето предположение, има един голям недостатък, тоест не може да бъде подплатено с доказателства.
Жената отвори жълтия плик, който през цялото време беше държала в ръката си, и извади от него снимки. Тези от Егрека, на които криминолозите бяха заснели трупа.
— О, боже… — измърмори Монталбано, потръпвайки.
Жената обаче, докато ги гледаше, по никакъв начин не изразяваше безпокойство.
— Как сте се сдобили с тях?
— Имам добри приятели. Вие виждали ли сте ги?
— Не.
— Лошо — избра една снимка и я подаде на Монталбано заедно с лупата. — Ето тази, погледнете я добре. Панталоните му са смъкнати и се вижда бялото на гащите му.
Монталбано се беше изпотил и под езика от неудобството, което изпитваше, и това го ядосваше, но не можеше да направи нищо по въпроса.
— Не виждам нищо странно.
— Така ли? А марката на гащетата?
— Да, нея я виждам. И какво от това?
— Не би трябвало да я виждате. Този тип боксерки, ако дойдете в стаята на съпруга ми, ще ви покажа и други от тях, имат фабричен етикет отзад и отвътре. Ако вие го виждате както го виждате сега, означава, че гащетата са обути наопаки. И не ми казвайте, че Силвио сутринта, докато се е обличал, си ги е сложил така и не е обърнал внимание. Вземаше диуретик и беше принуден да ходи често до тоалетната, затова е могъл да преобуе правилно бельото си през която и да е част от деня. А това може да означава само едно нещо.
— Какво? — попита я комисарят, потресен от ясния и безмилостен пример, даден му без нито една сълза, като че ли мъртвият беше някакъв човек, когото тя бегло познаваше.
— Че е бил гол, когато са го изненадали и са го принудили да се облече набързо. И гол не може да е бил на друго място освен в къщичката в Капо Масария. Ето защо ви дадох ключовете за нея. Пак ви повтарям, това е само едно криминално деяние срещу имиджа на моя съпруг, което е имало половинчат успех. Искали са да го омаскарят, след което във всеки един момент да могат го хвърлят в ръцете на истинските мръсници. Ако не беше умрял, е щяло да бъде по-добре за тях, защото, благодарение на това че е бил принуден да ги прикрива, са щели да правят каквото си поискат. Планът им отчасти се е оказал успешен, защото всички съмишленици на моя съпруг са изключени от новия ръководен орган. Само Рицо се е спасил, напротив, дори спечели от това.
— Как така?
— Това вие трябва да го откриете, ако имате желание. Или да се задоволите с формата, която те са придали на водата.
— Извинете ме, но не ви разбрах.
— Аз не съм сицилианка, родена съм в Гросето. Дойдох в Монтелуза, когато баща ми стана началник на тукашната полиция. Притежавахме малко парче земя и къща на склоновете на Амиата, където прекарвахме ваканциите си. Имах си едно по-малко от мен приятелче, което беше дете на селяни. Аз бях около десетгодишна. Един ден видях, че то беше наредило на ръба на бунара една гаванка, чаша, чайник и квадратна тенекиена кутия, напълнени с вода, и ги наблюдаваше внимателно. „Какво правиш?“ — попитах го аз. А то на свой ред ми зададе въпроса: „Каква е формата на водата?“. „Ама водата няма форма! — казах му, смеейки се. — Приема формата, която й се придаде.“
В този момент вратата на кабинета се отвори и се появи един ангел.
11
Ангелът, защото в този момент Монталбано не знаеше как да го определи, беше около двайсетгодишен младеж, висок, рус, с бронзов загар, съвършено тяло и юношеско излъчване. На прага един закачлив слънчев лъч се беше погрижил да го облее със светлина, която подчертаваше аполоновите черти на лицето му.
— Лельо, може ли да вляза?
— Влизай, Джорджо, влизай.
Докато младежът вървеше към дивана като безплътен, сякаш краката му не докосваха пода, а се плъзгаха над него, и се движеше, криволичейки, почти спираловидно, докосвайки предметите, които се изпречваха пред ръцете му — но всъщност той не толкова ги допираше с пръсти, колкото леко ги погалваше — Монталбано срещна погледа на госпожата, с който тя му даваше знак да прибере в джоба си фотографията, която държи в ръцете си. Подчини се, а вдовицата също чевръсто прибра останалите снимки в жълтия плик, който остави до себе си на дивана. Когато младежът се приближи, комисарят забеляза, че очите му бяха сини, но зачервени и подути от плач, с големи тъмни кръгове около тях.