— Как се чувстваш, лельо? — попита с почти напевен глас и елегантно коленичи пред жената, полагайки глава в скута й.
От паметта на Монталбано изскочи някаква картина, твърде ярка, сякаш огряна от светлината на прожектор, която веднъж беше видял, но не си спомняше къде, изобразяваща портрет на някаква английска дама с хрътка, застинала в абсолютно същата поза, в която беше застанал и младежът.
— Това е Джорджо — каза госпожата. — Джорджо Дзикари, син на сестра ми Елиза, която е омъжена за Ернесто Дзикари, специалист по наказателно право, може би вие го познавате.
Докато съпругата на Лупарело говореше, галеше косите на момчето. Джорджо с нищо не показа, че е разбрал думите й; очевидно обзет от опустошителната си скръб, той дори не се беше обърнал към комисаря. Впрочем госпожата се беше погрижила да каже на племенника си кой е Монталбано и какво прави в къщата.
— Успя ли да поспиш тази нощ?
Целият отговор на Джорджо се състоеше само в поклащане на глава.
— Тогава направи следното. Видя ли, че оттатък е доктор Капуано? Отиди при него и го помоли да ти изпише някакво силно сънотворно, след това бягай в леглото.
Без да продума, Джорджо плавно се изправи и тръгна по пода със своите особени спираловидни движения, след което изчезна зад вратата.
— Моля да го извините — каза госпожата. — Джорджо без съмнение е човекът, който най-много страда и продължава да страда от загубата на моя съпруг. Вижте, аз исках синът ми да учи и да намери своето място в живота, като е независим от баща си и е далече от Сицилия. За мотивите вие и сам вероятно ще се досетите. Впоследствие мъжът ми прехвърли обичта си от Стефано върху племенника ни и на нея беше отвърнато по начин, превърнал се в един момент в идолопоклонничество. Той направо дойде да живее с нас, за голямо съжаление на сестра ми и нейния съпруг, които се почувстваха изоставени. — Изправи се и Монталбано направи същото. — Комисарю, казах ви всичко, което считах, че трябва да ви съобщя. Знам, че съм в сигурни и честни ръце. Ако прецените за уместно, може да ме потърсите в който и да е час от денонощието. Не се опитвайте да ме щадите, аз съм, както се казва, силна жена. При всички случаи действайте според съвестта си.
— Госпожо, имам един въпрос към вас, който ме мъчи от известно време. Защо не сте си направили труда да съобщите, че съпругът ви не се е прибрал… Ще го формулирам по друг начин: за вас не беше ли обезпокоителен фактът, че съпругът ви не се е върнал онази нощ? Случвало ли му се и друг път?
— Да, случвало му се е. Но, вижте, в неделя вечерта той ми се обади.
— Откъде?
— Не мога да знам. Каза ми, че ще закъснее много, защото има много важно събрание, и е възможно дори да бъде принуден да прекара нощта навън.
Подаде му ръка, а комисарят, без да знае защо, я пое, като я стисна между своите и я целуна.
Едва беше излязъл по същия начин, както и на идване — от задния вход на вилата, и зърна Джорджо, който седеше на една недалечна каменна скамейка, превит на две, разтърсван от конвулсивни тръпки.
Монталбано се приближи обезпокоен до него и видя как ръцете на младежа се отвориха и от тях изпопадаха жълтият плик и снимките, които се разпиляха по земята. Явно, докато се умилкваше около леля си, ги е видял и обзет от котешко любопитство, ги е взел.
— Зле ли ви е?
— Защо така, о, боже, защо така!
Джорджо говореше със задавен глас, очите му бяха изцъклени и дори не забеляза присъствието на комисаря. Само миг и веднага след това тялото му се вдърви, като се отметна назад върху пейката без облегалка. Монталбано коленичи до него и се опита по някакъв начин да обездвижи това обхванато от спазми тяло. От двете страни на устните на младежа започна да избива бяла пяна.
Стефано Лупарело се показа на вратата на вилата, огледа се наоколо и като видя сцената, се втурна натам.
— Тръгнах след вас, за да ви кажа довиждане. Какво става тук?