— Видя ли лицето на човека от първата кола, който се е впуснал в преследването?
— Не, господине.
— Сигурен ли си?
— Да, толкова, колкото е истински Бог за мен.
В това време бяха дошли и пожарникарите, повикани от Фацио.
— Да направим така — каза Монталбано на сержанта, — веднага щом хората от пожарната приключат, вземи бензинджията, на когото изобщо му нямам вяра, и го доведи в полицейския участък. Притисни го по време на разпита, защото той знае много добре кой е мъжът, когото са искали да застрелят.
— И аз така мисля.
— На какво да се обзаложим, че е от бандата на Куфаро? Струва ми се, че този месец е ред на някого от тях.
— Ех, искате да извадите парите от джоба ми! — каза, смеейки се, сержантът. — Ясно е, че вие ще спечелите облога.
— Довиждане.
— Къде отивате? Да ви закарам ли със служебната кола?
— Отивам си вкъщи, за да се преоблека. Оттук пеша съм за около двайсетина минути. Малко чист въздух ще ми дойде добре — каза комисарят и тръгна, защото не му се искаше да се представи пред Ингрид Шострьом облечен като конте.
12
Веднага щом излезе изпод душа, се разположи пред телевизора, а капките все още се стичаха по голото му тяло. Картините, които излъчваха, бяха от погребението на Лупарело, което беше сутринта, и операторът си беше дал сметка, че единствените хора, които бяха в състояние да придадат някаква драматичност на церемонията, иначе тя щеше да е твърде сходна с една от многото скучни официални прояви, бяха тези, които съставяха триото вдовица, син Стефано и племенник Джорджо. Госпожата от време на време несъзнателно получаваше нервен тик с главата си, като започваше да я накланя назад, все едно многократно казваше „не“. Това „не“ коментаторът с нисък и съкрушен глас тълкуваше като явен жест на човешко същество, което извън всякаква логика отричаше конкретността на смъртта. Но докато операторът я фокусираше, за да извади на преден план погледа й, Монталбано намери потвърждение на онова, което вдовицата вече му беше признала: в очите й имаше само презрение и досада. До нея седеше синът й, „вцепенен от мъка“, казваше говорителят и го определяше като скован само защото младият инженер демонстрираше умереност, която граничеше с безразличие. Джорджо обаче се олюляваше като дърво под напора на силен вятър, потръпваше пребледнял, а в ръцете си държеше подгизнала от сълзи кърпичка, която непрестанно мачкаше.
Телефонът иззвъня и Монталбано отиде да отговори, без да откъсва очи от телевизора.
— Комисарю, Джермана се обажда. Всичко е наред. Адвокат Рицо ви благодари и каза, че ще намери начин да се реваншира.
Носеше се слух, че кредиторите биха се отказали с удоволствие от някои от тези начини за отплата на адвоката.
— След това отидох при Саро и му дадох чека. Трябваше да ги убеждавам, защото не искаха да повярват, мислеха, че е някаква лоша шега, но после започнаха да ми целуват ръцете. Ще ви спестя всичко онова, което според тях Бог трябва да направи за вас. Колата ви е пред участъка. Какво да правя, да ви я докарам ли вкъщи?
Комисарят погледна часовника си, до срещата му с Ингрид оставаше малко повече от час.
— Добре, но без да бързаш. Да кажем, че в девет и половина трябва да си тук. След това аз ще те закарам обратно.
Не искаше да изпусне момента с престорения припадък, чувстваше се като зрител, на когото илюзионистът е разкрил трика си и той не се наслаждава повече на изненадата, а на ловкостта. Но го изпусна операторът, който не успя да хване навреме този момент, тъй като дори и за съвсем кратко завъртя панорамно камерата, за да покаже на преден план събралите се — от министъра до групата на роднините, но докато стигне до тях, Стефано и двама други усърдни мъже вече извеждаха навън госпожата, а Джорджо остана на мястото си и продължи да се олюлява.
Вместо да остави Джермана пред комисариата и да продължи, Монталбано слезе с него. Завари Фацио, който се беше върнал от Монтелуза след разговора си с ранения, след като той най-накрая се беше успокоил. Сержантът му разказа, че става дума за някакъв милански дистрибутор на електродомакински уреди, който на всеки три месеца се качвал на самолета, слизал в Палермо, вземал кола под наем и правел своята обиколка. Когато спрял на бензиностанцията, започнал да разглежда някакъв лист, за да провери адреса на следващия магазин, който трябвало да посети, след това чул изстрелите и усетил остра болка в ръката си. Фацио вярваше на разказаното от него.