— Комисарю, когато се върне в Милано, ще се съюзи с онези, които искат да откъснат Сицилия от Севера.
— А бензинджията?
— Бензинджията е тежък случай. С него остана да говори Джаломбардо, но вие го знаете какъв е, човек седи два часа с него, бъбри, сякаш го познава от сто години, и след това си дава сметка, че му е казал тайни, които не би казал дори на свещеника в изповедалнята.
Лампите бяха угасени, а стъклената входна врата залостена. Монталбано беше избрал точно деня от седмицата, когато барът в Маринела почиваше. Паркира колата си и зачака. Няколко минути след това пристигна двуместен автомобил, червен и плосък като риба камбала. Ингрид отвори вратата и слезе от него. Въпреки слабата светлина от уличната лампа комисарят видя, че тя е по-красива, отколкото си я беше представял. Носеше прилепнали дънки, които опасваха много дългите й крака, бяла разгърдена риза с навити ръкави и сандали, а косите й бяха събрани на кок: същинска жена, слязла от корица на списание. Ингрид се огледа наоколо, забеляза загасените светлини на заведението и равнодушно, но със сигурна крачка се насочи към колата на комисаря, наведе се и му заговори през отвореното прозорче:
— Видя ли, че имах право? Сега къде отиваме, у вас ли?
— Не — каза разгневено Монталбано. — Качвайте се.
Жената се подчини и веднага автомобилът се изпълни с парфюма й, който беше вече познат на комисаря.
— Къде отиваме? — повтори тя, но вече нито се бъзикаше, нито се шегуваше и като една истински расова жена беше забелязала нервността на събеседника си.
— Имате ли време?
— Колкото искаш.
— Да отидем тогава на едно място, на което ще се почувствате удобно, защото вече сте били там.
— А колата ми?
— След това ще минем да си я вземете.
Потеглиха и след няколкоминутно мълчание Ингрид му зададе въпроса, с който трябваше да започне в началото.
— Защо искаше да ме видиш?
Комисарят обмисляше идеята, която му беше дошла на ум, казвайки й да се качи при него в колата; хрумването му беше точно като на ченге, какъвто той си оставаше винаги.
— Исках да ви видя, за да ви задам няколко въпроса.
— Слушайте, комисарю, аз говоря на „ти“ на всички и ако ти ми говориш на „вие“, ме поставяш в неудобно положение. Как ти е името?
— Салво. Адвокат Рицо каза ли ти, че сме намерили огърлицата?
— Каква огърлица?
— Как каква? Тази със сърцето, обсипано с диаманти.
— Не, не ми е казал. А пък и аз нямам връзка с него. Със сигурност трябва да го е казал на съпруга ми.
— Би ли ми задоволила любопитството: ама ти да не си свикнала да губиш и да намираш бижутата си?
— Защо?
— Как защо, казвам ти, че сме намерили огърлицата ти, която струва стотици милиони, а ти го приемаш, без да ти мигне окото.
Ингрид се засмя глухо.
— Проблемът е в това, че не ми харесват. Виждаш ли? — показа му ръцете си. — Не нося пръстени, дори халката от сватбата.
— Къде загуби огърлицата?
Ингрид не му отговори веднага.
„Преговаря си урока“, помисли си Монталбано.
След това жената започна механично да му говори, а фактът, че беше чужденка, не й беше от полза, за да го излъже.
— Бях любопитна да видя този Ѐгрек…
— Егрѐк — поправи я Монталбано.
— … за който бях чувала да се говори. Убедих съпруга си да ме заведе там. Слязох, направих няколко крачки, но бях почти нападната, уплаших се, като отделно от това се боях съпругът ми да не започне разпра. Тръгнахме си. Вкъщи забелязах, че ми липсва огърлицата.
— Как така, въпреки че не ти харесват бижута, точно тази вечер си я беше сложила? Не ми се струва твърде подходяща за ходене на Егрека.
Ингрид се подвоуми.
— Носех я, защото следобедът бях с една приятелка, която искаше да я види.
— Слушай — каза Монталбано, — трябва да те предупредя, че говоря с теб винаги като комисар от полицията, но неофициално, добре ли се изразих?