— Не. Какво означава неофициално? Не знам тази дума.
— Означава, че това, което ще ми кажеш, си остава между нас. Защо съпругът ти е избрал точно Рицо за свой адвокат?
— Не е ли трябвало?
— Не, поне от логическа гледна точка. Рицо беше дясната ръка на инженер Лупарело, тоест на най-големия политически противник на твоя свекър. Впрочем ти познаваше ли Лупарело?
— Само по физиономия. Рицо винаги е бил адвокат на Джакомо. Аз обаче не разбирам нищо от политика.
Опъна дъгообразно ръцете си назад над главата.
— Отегчавам се. Жалко. Мислех, че срещата ми с полицай ще е по-възбуждаща. Може ли да знам накъде отиваме? Още дълго ли ще пътуваме?
— Почти стигнахме — каза Монталбано.
Едва подминали завоя Санфилипо, и жената започна да става нервна, погледна един или два пъти с ъгълчето на окото си комисаря и промърмори:
— Виж, тук по тия места няма барове.
— Знам — каза Монталбано и като намали скоростта, се протегна и взе дамската чанта, която беше сложил зад седалката, на която сега седеше Ингрид. — Искам да видиш нещо. — И я остави на коленете й.
Жената я погледна и остана наистина изненадана.
— Как така е при теб?
— Твоя ли е?
— Разбира се, че е моя, гледай, това са моите инициали! — Виждайки, че двете букви липсваха, остана още по-озадачена. — Може да са паднали — каза полугласно, но не беше убедена. Започваше да се губи в лабиринт от въпроси без отговор и в този момент беше видно, че нещо започва да я притеснява.
— Твоите инициали са все още тук, но не можеш да ги видиш, защото сме на тъмно. Откъснали са ги, но са се запазили отпечатъците им върху кожата.
— Ама защо са ги махнали? И кой го е направил? — попита, а в гласа й прозвуча нотка на безпокойство.
Комисарят не й отговори, но много добре знаеше защо е направено — точно за да го накарат да повярва, че Ингрид се е опитала да направи чантата си анонимна. Бяха стигнали до мястото, от което коларският път тръгваше към Капо Масария, и Монталбано, който се беше засилил, все едно щеше да продължи направо, изведнъж рязко нави волана и пое по него. В един момент, без да каже нито дума, Ингрид отвори вратата, ловко скочи от движещата се кола и се втурна да бяга между дърветата.
Комисарят, проклинайки, натисна спирачката, изхвърча навън и започна да я преследва. След няколко секунди си даде сметка, че никога няма да може да я настигне, и се спря нерешително, но точно тогава я видя да пада. Когато застана до нея, тя вече се беше опитала, но не беше могла да се изправи, за да му избяга, затова се наложи да прекъсне монолога й на шведски, който красноречиво изразяваше страха и яростта й.
— Върви по дяволите! — каза тя и продължи да масажира десния си глезен.
— Ставай и не прави повече щуротии!
Накрая с мъка се подчини, като се подпря на Монталбано, който стоеше неподвижен до нея, без да й помогне.
Градинската врата се отвори с лекота, но входната оказа съпротива.
— Дай на мен — каза Ингрид. Беше го последвала, без да направи нито жест, напълно безропотно, но пък си бе направила собствен план за отбрана. — Така или иначе, вътре няма да намериш нищо — каза му на прага с предизвикателен тон.
Запали самонадеяно лампата, но като видя мебелите, видеокасетите и перфектно подредената стая, не успя да прикрие изненадата си и една бръчка проряза челото й.
— Бяха ми казали… — успя да се удържи и млъкна, повдигна рамене, погледна Монталбано, очаквайки той да направи нещо.
— В спалнята — каза комисарят.
Ингрид отвори уста, беше на път да каже някаква нецензурна фраза, но смелостта я напусна, обърна му гръб и, куцукайки, се отправи към другата стая, запали лампата, този път без да демонстрира никаква изненада, защото вече очакваше всичко да е подредено. Седна на ръба на леглото. Монталбано отвори лявото крило на гардероба.
— Знаеш ли на кого са тези дрехи?
— Мисля си, че са на Силвио, инженер Лупарело.
След това комисарят отвори централното крило.
— Тези перуки твои ли са?
— Никога не съм носила перука.
Когато обаче отвори дясното крило, Ингрид затвори очи.
— Виж, с това поведение няма да разрешиш нищо. Твои ли са?
— Да. Но…
— … но не би трябвало повече да са тук — завърши вместо нея Монталбано.