Ингрид се сепна.
— Откъде знаеш? Кой ти каза?
— Никой не ми е казал, сам разбрах. Забрави ли, че съм полицай? И чантата ти ли е била в гардероба?
Ингрид кимна с глава в знак на потвърждение.
— А огърлицата, за която каза, че си я загубила, къде беше?
— Вътре в чантата. Веднъж трябваше да си я сложа, след това дойдох тук и я оставих. — Направи пауза и дълго се взира в очите на комисаря. — Какво означава всичко това?
— Да се върнем оттатък.
Ингрид взе една чаша от бюфета, напълни я до половината с чисто уиски и я изпи на екс, след това пак я напълни.
— Ти искаш ли?
Монталбано отказа. Той седеше на дивана и гледаше морето. Светлината беше твърде слаба, за да му позволи да го съзре дори и смътно оттатък панорамния прозорец. Ингрид дойде и се настани до него.
— Била съм тук да се любувам на морето и в по-добри ситуации. — Смъкна се малко на дивана и подпря главата си на рамото на комисаря, който не се помръдна, защото веднага разбра, че жестът й не е опит за прелъстяване.
— Ингрид, ти спомняш ли си онова, което ти казах в колата? Че разговорът ни е неофициален?
— Да.
— Честно ми отговори, дрехите в гардероба ти ли си ги донесла, или са сложени от някой друг?
— Аз ги донесох. Можеше да ми потрябват.
— Била си любовница на Лупарело?
— Не.
— Как не? Тук ми се струва, че си като у дома си.
— С Лупарело съм спала само веднъж — шест месеца след като дойдох в Монтелуза. След което никога повече. Доведе ме тук. Но така се случи, че станахме приятели, истински приятели, както никога дотогава, дори в моята страна не ми се е случвало такова нещо с мъж. С него можех да си споделям всичко, ама всичко, а ако ми се случеше някоя неприятност, той ми помагаше да я преодолея, без да ми задава въпроси.
— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че в онзи един-единствен път, когато си била тук с Лупарело, си носела със себе си рокли, дънки, гащички, чанта и огърлица?
Ингрид, раздразнена, се отдръпна от него.
— В нищо не искам да те карам да вярваш. Само ти разказвах. След известно време попитах Силвио дали може от време на време да използвам тази къща, и той ми каза „да“. Помоли ме само за едно нещо — да бъда много дискретна и никога да не казвам на кого принадлежи.
— Ако ти се е налагало да дойдеш, как разбираше, че теренът е свободен и е на твое разположение?
— Бяхме се договорили за определен брой телефонни позвънявания, които ни служеха като код. Винаги съм държала на думата си пред Силвио. Тук съм водила все един и същ мъж. — Изпи голяма глътка, изглеждаше сякаш се е сгушила в раменете си. — Мъж, който от две години се опитва насила да стане част от живота ми. Защото след това аз не го исках повече.
— Кога след това?
— След първия път. Ситуацията с него ме плашеше. Но той беше… е като сляп, как се казва това, аха, обсебен е от мен. Но само физически. Всеки ден иска да се виждаме. Но като го доведа тук, ми се нахвърля, става агресивен, къса ми дрехите. Ето защо в гардероба имам дрехи, за смяна.
— Този мъж знае ли на кого е тази къща?
— Никога не съм му казвала и между другото той никога не ме е питал. Виж, той не е ревнив, само ме желае, никога не би се уморил да ме обладава, във всеки един момент е готов да го прави.
— Разбирам. А Лупарело на свой ред знаеше ли кого водиш тук?
— Същото важи и за него. Не ме е питал и аз не съм му казвала.
Ингрид се изправи.
— Не може ли да отидем да говорим другаде? Сега това място ме потиска. Женен ли си?
— Не — отговори Монталбано изненадан.
— Да идем у вас — усмихна му се тя, но не беше никак весела. — Казах ли ти, че така ще свърши?
13
Никой от двамата нямаше желание да говори, прекараха в мълчание около четвърт час. Комисарят обаче за пореден път отстъпи пред натурата си на ченге. И затова щом стигнаха в началото на моста, който надвисваше над Кането, отби колата, спря, слезе и каза на Ингрид да направи същото. От височината на моста показа на жената сухото корито на реката, което смътно се забелязваше под лунната светлина.
— Виж — каза й той, — коритото на тази река отвежда право към плажа. Много е наклонено и е пълно с камъни и скали. Ти би ли могла да го изминеш с кола?
Ингрид разгледа трасето или поне първата отсечка от него — тази, която успяваше да види, всъщност не, да гадае за нея.