— Не мога да ти кажа. Ако беше през деня, щеше да е различно. Във всеки случай мога да опитам, ако искаш — погледна комисаря, смеейки се с полуотворени очи. — Добре си се информирал за мен, нали? Хайде, какво трябва да направя?
— Направи това, за което те попитах — каза й Монталбано.
— Добре. Ти ме чакай тук — качи се в колата и потегли.
Бяха достатъчни само няколко секунди, за да се изгубят от погледа на Монталбано светлините на фаровете.
— Сега я вапцахме! Изигра ме — примири се комисарят, но докато се подготвяше за дългото ходене пеш към Вигата, я чу да се връща, защото моторът на колата му ревеше здраво.
— Може би ще успея. Имаш ли фенерче?
— В жабката е.
Жената коленичи, освети под автомобила и се изправи.
— Имаш ли носна кърпа?
Монталбано й я подаде. С нея Ингрид овърза здраво глезена, който я болеше.
— Качвай се.
На заден ход стигна до началото на някакъв черен път, който се отделяше от междуградското шосе и отвеждаше под моста.
— Ще се опитам, комисарю, но имай предвид, че единият ми крак е извън строя. Сложи си колана. Трябва ли да карам бързо?
— Да, но важното е да стигнем живи и здрави на плажа.
Ингрид включи на скорост и потегли с мръсна газ. След десетте минути непрекъснато и жестоко друсане в един момент Монталбано вече имаше усещането, че главата му страстно иска да се отдели от останалата част на тялото и да излети през прозорчето. Ингрид обаче беше спокойна, решителна и караше с леко изплезен език, а на комисаря му се прииска да й каже да не го държи така, защото може неволно да си го отхапе. Когато стигнаха на плажа, Ингрид го попита:
— Взех ли си изпита? — беше превъзбудена и доволна, а в тъмното очите й блестяха.
— Да.
— Хайде да го направим отново, но този път нагоре.
— Ти си луда! Това е достатъчно.
Тя добре се изрази, като го нарече изпит. Само че този изпит нищо нямаше да разреши. Ингрид беше в състояние спокойно да изминава този път и това беше само в неин ущърб, но когато комисарят поиска от нея да го направи, тя не прояви никаква нервност, а само се изненада, което беше в нейна полза. А фактът, че не счупи нищо по колата, как можеше да се тълкува? Като позитивен или негативен?
— Какво правим сега? Ще го повторим ли? Хайде, това беше единственият момент тази вечер, в който се забавлявах.
— Не, казах не.
— Тогава карай ти, защото на мен ми е зле.
Комисарят подкара автомобила покрай морския бряг и това беше потвърждение, че всичко му беше наред и по него няма нищо счупено.
— Наистина си много способна.
— Виж — каза му Ингрид, която беше станала сериозна и му говореше с професионален тон, — всеки може да слезе по тази отсечка. Умението се състои в това накрая колата да е в същото перфектно състояние, в което е потеглила. Защото след това може да се озовеш на някой асфалтиран път, а не на плаж като този, и все с тази кола трябва да наваксаш загубеното време, карайки с висока скорост. Не се изразих добре.
— Много добре се изрази. Например, който след спускането дойде на плажа с потрошени амортисьори, е некадърник.
Бяха стигнали до Егрека и Монталбано отби вдясно.
— Виждаш ли онзи голям храст? Там е намерен Лупарело.
Ингрид не каза нищо, не прояви дори минимално любопитство. Извървяха черния път, тази вечер имаше съвсем слабо раздвижване, и под стената на старата фабрика комисарят продължи:
— Тук жената, която е била с Лупарело, е загубила огърлицата си и е хвърлила чантата оттатък зида.
— Моята чанта?
— Да.
— Не съм аз — промърмори Ингрид — и се заклевам, че от тази история нищо не мога да разбера.
Когато стигнаха до дома на Монталбано, Ингрид не можа да слезе сама от колата. Наложи се комисарят да я хване през кръста, докато тя се опираше на рамото му. Веднага щом влязоха вътре, жената се строполи на първия стол, който й се изпречи пред очите.
— Господи, сега наистина започна да ме боли!
— Отивай оттатък и си свали панталоните, така ще мога да ти направя превръзка.
Ингрид се изправи със стон и се запъти към другата стая, куцукайки, като се опираше на мебелите или по стените.
Монталбано се обади в участъка. Фацио го осведоми, че бензинджията си беше спомнил всичко и разпознал перфектно мъжа зад волана, когото са искали да убият. Той беше Тури Гамбардела, един от хората на Куфаро, както се предполагаше.