— Още един въпрос, Ингрид. Когато пристигнахме в Капо Масария, докато отваряше вратата, ти ми каза, че така или иначе в къщата няма да намеря нищо. Когато обаче видя, че всичко си стоеше вътре и беше както винаги е било, остана много изненадана. Някой те беше уверил, че всичките ти вещи от къщата на Лупарело са изнесени ли?
— Да, Джакомо ми обеща.
— Значи, съпругът ти е знаел?
— Почакай, не ме карай да се обърквам. Когато Джакомо ме научи какво трябва да разкажа, ако тези от застрахователната компания вземеха решение да ме разпитват, тоест, че съм била с него на Егрека, аз се притесних, че рано или късно, след като Силвио вече беше мъртъв, някой можеше да разбере за неговата къщичка, а вътре бяха моите дрехи, моята чанта и други мои вещи.
— Кой според теб би могъл да ги открие?
— Хъм, не знам, полицията, семейството му… Признах всичко на Джакомо, но измислих някаква лъжа и не му споделих нищо за баща му, накарах го да си мисли, че там съм ходила със Силвио. Вечерта ми каза, че един негов приятел се е погрижил и всичко е наред, така че ако някой отидеше във виличката, щял да намери само голи стени. И аз му повярвах. Какво ти е?
Монталбано беше изненадан от въпроса й.
— Как какво ми е?
— Непрекъснато се пипаш по тила.
— Ах, да. Боли ме. Изглежда, ми се схвана, докато се спускахме по Кането. Как е глезенът ти?
— Благодаря, по-добре.
Ингрид започна да се смее, сменяше непрекъснато настроенията си, както се случва при малките деца.
— Защо се смееш?
— Твоят тил, моят глезен… Изглеждаме като двама болници.
— Смяташ ли, че можеш да станеш?
— Ако зависеше от мен, бих останала тук чак до утре сутринта.
— Имаме още работа. Облечи се. Имаш ли сили да шофираш?
14
Плоската като риба камбала кола на Ингрид все още стоеше на паркинга пред бара в Маринела. Явно я бяха сметнали за твърде биеща на очи, за да я откраднат, тъй като такива като нея нямаше много в обращение в Монтелуза и провинцията.
— Вземи си колата и ме следвай — каза Монталбано. — Ще се върнем в Капо Масария.
— О, господи! Какво ще правим там? — намуси се Ингрид, защото нямаше никакво желание да го прави и комисарят много добре я разбираше.
— В твой интерес е.
Малко преди да угаси фаровете, Монталбано забеляза, че дворната врата на вилата беше отворена. Слезе и се приближи до колата на Ингрид:
— Почакай ме тук. Загаси светлините. Спомняш ли си дали заключихме вратата, преди да си тръгнем?
— Не си спомням добре, но ми се струва, че го направихме.
— Обърни колата колкото е възможно по-безшумно.
Жената изпълни и сега муцуната на автомобила й гледаше към междуградското шосе.
— Слушай ме добре. Аз слизам долу, а ти стой с наострени уши и ако ме чуеш, че викам, или забележиш, че нещо не ти вдъхва доверие, не се чуди много, ами пали колата и се връщай вкъщи.
— Мислиш ли, че вътре има някого?
— Не знам. Ти направи това, което ти казах.
Той взе от колата си дамската чанта, но и пистолета. Тръгна, като се опитваше да стъпва безшумно, и слезе по стълбите. Входната врата този път се отвори, без да заяжда и без да издава звуци. Премина през прага с пистолет в ръка. Холът по някакъв странен начин леко се осветяваше от отражението на морето. С ритник отвори вратата на банята, а след това и останалите, чувствайки се в комичната ситуация на някого от героите от американските телевизионни филми. В къщата нямаше никого, нито пък се виждаха следи на някого друг, който да е бил в нея. Не му беше трудно да убеди себе си, че е забравил отворена градинската врата. Открехна панорамния прозорец на хола и погледна надолу. Точно в тази точка върхът Капо Масария стърчеше над морето като носа на някой кораб и точно там долу трябваше да потопи чантата й. Натъпка я със сребърни прибори и един много тежък кристален пепелник, завъртя я над главата си и я изхвърли навън. Нямаше да им е лесно да я намерят. След това от гардероба в спалнята взе всичко, което принадлежеше на Ингрид, и излезе, но този път си направи труда да провери дали входната врата е добре заключена. Веднага щом се изкачи по стълбите, в очите го удари светлината от фаровете на Ингрид.
— Казах ти да ги държиш загасени. И защо си завъртяла колата?
— Ако бяха изникнали някакви проблеми, не можех да те оставя сам.