— Тялото може да бъде преместено. И като се има предвид известността на клетия инженер, колкото по-бързо се задействаме, толкова по-добре. При всички положения обаче всеки ден ме дръжте в течение как върви разследването. — Направи пауза, а после, за да смекчи категоричността на думите си, с усилие каза: — Обадете ми се, когато счетете за нужно. — Направи отново пауза и после завърши: — И да сме наясно, винаги само в работно време. — И се отдалечи.
В работно време, а не вкъщи. В дома си беше ясно, че съдебният следовател Ло Бианко се посвещаваше на редакцията на тежкия и могъщ труд: „Животът и делото на Риналдо и Антонио Ло Бианко, заклети учители в Университета на Акрагент5 по времето на крал Мартин I Млади (1402–1409)“, които той считаше, колкото и мъгливи да бяха сведенията, за свои предци.
— Как е умрял? — попита комисарят доктора.
— Погледнете вие — отговори му Паскуано, като се отмести настрана.
Монталбано напъха главата си в автомобила, който беше като фурна (в конкретния случай като крематориум), погледна за пръв път трупа и веднага си помисли за началника на полицията.
Помисли си за началника на полицията, но не защото му беше навик в началото на всяко разследване да извисява мисълта си към висшестоящия в служебната йерархия, а само защото с възрастния началник на полицията Бурландо, който му беше и приятел, преди десетина дни бяха говорили за книгата на Филип Ариес „История на смъртта в Западна Европа“, която и двамата бяха прочели. Началникът на полицията твърдеше, че всяка смърт, дори и най-презряната, съдържа в себе си някаква сакралност. Монталбано обаче му се беше противопоставил, и то съвсем искрено, че във всяка смърт, дори и в тази на папата, не успява да види нищо свято.
Сега му се щеше господин началникът на полицията да е до него, за да види това, което той виждаше. Инженерът винаги е бил елегантен мъж, изключително прецизен относно всеки детайл по тялото си, сега обаче беше без вратовръзка, със смачкана риза, накривени очила, сако с наполовина вдигната яка и толкова смъкнати и развлечени чорапи, че чак покриваха мокасините му. Но това, което най-много порази комисаря, беше гледката на панталоните му, смъкнати до коленете, белеещите се гащи под тях и навитата заедно с потника риза чак до средата на гърдите му.
И, разбира се, големият му космат член, непристойно и безобразно изложен на показ, в пълен контраст с останалите дребни части от тялото му.
— Как е умрял? — повтори въпроса си пред доктора, измъквайки се от колата.
— Струва ми се очевидно, или греша? — отговори му нелюбезно Паскуано и продължи: — Вие знаехте ли, че горкият инженер беше опериран от сърце в Лондон от един виден кардиохирург?
— Наистина не знаех. Видях го миналата сряда по телевизията и ми изглеждаше в отлично здраве.
— Изглеждаше, но не беше така. Знаете ли, в политиката всички са като кучетата. Веднага щом разберат, че не можеш да се защитиш, те захапват. Изглежда, в Лондон са му сложили два байпаса и се говореше, че операцията е била тежка.
— В Монтелуза кой го е лекувал?
— Моят колега Капуано. Ходеше на контролни прегледи всяка седмица, държеше на здравето си, искаше винаги да изглежда във форма.
— Какво ще ме посъветвате, да говоря ли с Капуано?
— Абсолютно безсмислено е. Това, което се е случило тук, е повече от очевидно. На клетия инженер му е хрумнало да си заформи едно хубаво чукане в този район, вероятно с някоя екзотична мастия, оправил я е и е свършил курса.
Забеляза, че Монталбано го гледаше с празен поглед.
— Не успях ли да ви убедя?
— Не.
— И защо?
— Честно казано, и аз не знам защо. Готови ли ще са утре резултатите от аутопсията?
— Утре? Ама вие луд ли сте! Преди инженера имам онова, двайсетгодишното момиче, изнасилено в някаква селска къща и намерено след десет дни оглозгано от кучетата, след това идва ред на Фофо Греко, на него пък са му отрязали езика и топките и са го окачили да умре на някакво дърво, след това…
Монталбано прекъсна зловещия му списък.
— Паскуано, да не увъртаме. Кога ще получа резултатите?
— Вдругиден, ако междувременно не ме накарат да ходя напред-назад да правя огледи и на други умрели.