Телефонното позвъняване към десет часа сутринта от началника на полицията в канцеларията на Монталбано го прекъсна, докато четеше двата сицилиански всекидневника, единият от които се печаташе в Палермо, а другият — в Катания.
— Трябва да ви предам благодарности — започна началникът на полицията.
— Хъм, така ли? От кого са?
— От името на епископа и нашия министър. На монсеньор Теруци му хареса вашето християнско милосърдие, точно така каза, изразено в това да се избегнат журналистите и фотографите, които са лишени от скрупули и благоприличие, за да не могат да обрисуват и разпространят неприлични снимки на мъртвия.
— Но аз издадох тази заповед, когато все още не знаех кой е трупът! Щях да го направя за когото и да е.
— В течение съм. Всичко ми беше докладвано от Якомуци. Но защо трябваше да разкривам на светия прелат6 този незаслужаващ внимание детайл? За да го разочаровам за вашето, имам предвид вас лично, християнско милосърдие ли? Отнася се за милосърдие, скъпи приятелю, което придобива толкова по-голяма стойност, колкото по-висока е позицията на обекта на самото милосърдие, разбрахте ли ме? Помислете си само, епископът изтъкна дори Пирандело.
— Не може да бъде!
— Обаче може. Цитира репликата от „Шест лица търсят автор“, в която бащата казва, че човек не може да остане завинаги свързан с някой недотам почтен жест по вина на някакво моментно отклонение, при положение че е водил неподкупен живот. Тоест не може да се предава на потомците образът на инженера точно в момента, когато той е бил със смъкнати панталони.
— А министърът?
— Той не цитира Пирандело, защото дори не знае кой е, но измърморената от него мътна идея имаше същия смисъл. И с оглед на това, че принадлежи към същата партия на Лупарело, той си позволи да добави една дума в повече.
— Коя?
— Предпазливост.
— Какво общо има предпазливостта с тази история?
— Не знам, аз ви предавам думата буквално.
— Има ли новини след аутопсията?
— Все още не. Паскуано искаше да държи трупа на инженера в хладилника си чак до утре, но аз го убедих да го аутопсира или днес преди обед, или в ранния следобед. Но не вярвам оттам да изскочи нещо ново.
— И аз така мисля — завърши комисарят.
Монталбано се върна да дочете вестниците си и от тях научи доста по-малко, отколкото вече знаеше за целия живот и смъртта на инженер Лупарело. Те му послужиха само да си опресни паметта. Мъртвият беше наследник на строителна династия от Монтелуза (дядо му проектирал старата гара, а баща му — Съдебната палата). Младият Силвио, след като се дипломирал с отличие в Политехниката на Милано, се завърнал в родния си град, за да продължи да разширява дейността на фамилията. Като ревностен католик е следвал и в политиката идеите на дядо си, който е бил яростен привърженик на дон Луиджи Стурцо (за идеите на баща му, който е бил част от действащите фашистки отряди и похода към Рим, се пазеше необходимото мълчание), придобил опит в ИСКФ7, организацията, която обединява младите студенти католици, създавайки си солидна мрежа от приятелства. Оттогава на всяка манифестация, тържество, митинг или каквато и да е партийна проява Силвио Лупарело се е появявал до големците на партията, но винаги на крачка зад тях, с половинчата усмивка, за да е ясно, че той е там, защото така е решил, а не заради йерархичната стълбица. Няколко пъти бил канен да се кандидатира за политическите или административните избори, но винаги се оттеглял, изтъквайки твърде благородни мотиви за отказа си, като в тях се позовавал на мълчаливото смирение и службата в сянка — типичните добродетели на католика, които са били така умело поднесени, че да станат обществено достояние. И така, в сянка и мълчание беше служил почти двайсет години, докато един ден, изпълнен със сила заради всичко онова, което беше видял с твърде проницателния си поглед, на свой ред си беше набавил слуги, като пръв сред всички останали бил народният представител Кузумано. Впоследствие наметнал с ливреята и сенатор Портолано и депутата Трикоми (но вестниците ги наричаха „братски приятели“, „предани последователи“). За кратък период от време цялата партия в Монтелуза и провинцията преминала в неговите ръце, така както и осемдесет процента от всички публични и частни търгове. Дори парата, вдигната от неколцината съдии от Милано, която разтърси властващата от петдесет години насам политическа класа, не го достигна, напротив — тъй като винаги е бил на заден план, сега можеше да излезе на открито, да се покаже и да порицае корупцията на своите партийни другари. В рамките на година или по-малко като знаменосец на промяната и с ентусиазма на партийните членове станал секретар на провинцията, но, за съжаление, между триумфалното му избиране и смъртта му бяха минали само три дни. Един от вестниците скърбеше, че злата съдба не беше дала време на толкова морално издигнат човек да направи така, че партията му да възвърне стария си блясък. За да го споменат с добро, и двата вестника единодушно припомняха голямата му щедрост и великодушие и благоразположението му винаги да подаде ръка при всеки печален повод, без разлика на приятели и неприятели. Тръпка премина през Монталбано, когато си припомни за документалния филм, който беше видял предишната година, излъчен от някаква местна телевизия. Инженерът откриваше в Белфи, селото, в което дядо му беше роден, някакъв малък дом за сираци, носещ името на стария. Двайсетина дечица, всичките облечени еднакво, пееха някаква благодарствена песничка за инженера, който ги слушаше развълнувано. Думите на тази песничка трайно се бяха запечатали в паметта на комисаря: „Колко е добър и колко е красив инженер Лупарело“.