Не го и моля за повече. Значи до септември. А до септември, едно от двете: или ще победя дракона Калтани, или от мен ще остане само пепел.
По същото време се случва и един доста неприятен инцидент, намерил първоначално израз под формата на във висша степен официално писмо от някакво австрийско министерство, в което господин Франц Цимбали се приканва да предаде на компетентните власти малката Хайди Мозер, и то колкото се може по-скоро. Изсумтявам in petto: „Да пукнат дано!“ и хвърлям писмото в кошчето. Имам си други грижи, а отношението ми към тиролката не се е променило ни най-малко, или ако се е променило, то тогава е в драстично противоречие с разбиранията на властите във Виена — нямам никакво намерение да се разделям с нея, още повече че Анна, нейната настойничка, напълно споделя вижданията ми по въпроса. Но си правя сметката без кръчмаря, тоест, без да взема под внимание пословичния административен инат. Десет дни след получаването на писмото, в „Пиер“ се явява един цивилен американски полицай. Той носи вехт шлифер, обуща на изкопния и непрекъснато смуче един угаснал фас.
— Идвам по повод на австрийското момиченце. Трябва, тъй да се каже, да я върнете.
— Тя не е тук.
— А къде е?
Обяснявам, че, тъй да се каже, отсъства. Но ако иска да пребърка чекмеджетата… Той прави обиколка на апартамента, като надзърта дори под леглата, в гардеробите и в баните.
— Няма я, значи?
— Току-що ви казах това.
Той продължава да смуче фаса си и в ъгълчетата на устните му се процежда малко никотин, примесен със слюнка. Гадория!
— Лично на мен — промърморва той, — изобщо не ми пука за туй австралийче…
— Австрийка.
— Все едно, тъй да се каже. Но законът си е закон. Върнете ли малката, ш’си спестите неприятностите. Не я ли върнете, ш’си имате неприятности. Щото аз, тъй да се каже, съм натоварен с разследването. Няма ли да ми кажете къде е?
Бих отказал да му кажа дори да приличаше на Робърт Редфорд. Но външността и държането на това четвърторазредно ченге далеч не разрешават проблема. Цялата тази история ми се струва просто гротеска. А е и крайно време да приключа с нея и още същия ден вземам решението си, основаващо се на обичта, която изпитвам към това дете.
— Джими, искам да осиновя Хайди. Официално. Направете необходимото и се осведомете за постъпките, които трябва да се предприемат. И НЕ МИ КАЗВАЙТЕ, ЧЕ НЕ Е ЧАК ТОЛКОВА ЛЕСНО!
— Не трябваше да затръшвате вратата под носа на хората от генералното консулство. Досието, което са съставили за вас, не е от най-ласкавите — нямате постоянно местожителство, не сте женен и ръководите казино…
— А нямат ли нещо и за трафика ми на наркотици? Излиза, че съм мафиот, така ли?
— За един съдия, живеещ вдън тиролските чукари и осведомен от хората, които изхвърлихте на улицата…
— Джими, искам да осиновя Хайди. Отдавна мисля по този въпрос. Тъй че действаме. Сигурен съм, че Анна Мозер ще се съгласи. Хайди и Марк-Андреа също. Нападай!
Затварям телефона. И без това отделих прекалено много време на тази подробности. Англичанина ме чака. Денят е 16 април.
За да осигури дискретност на срещите ни, той чисто и просто на свой ред се настанява в „Пиер“ и двамата се преструваме, че не се познаваме. Предпазни мерки, които намирам за смешни, но той държи на тях.
— Става дума за Валхер. Валхер е бивш приятел на Карл-Густав Бау…
— Известно ми е кой е Валхер. Искам да знам преди всичко дали е съучастник, или не в отвличането на Баумер. Да, или не?
Двоуми се. Предчувствам, че ще ми отговори: не е чак толкова лесно.
— Не е чак толкова лесно — отговаря ми. — Вече два месеца го следим по петите. На два пъти ходи до Насау, където и двата пъти се срещна с един и същи банкер, който се казва…
— Не ме интересува.
— Една от срещите се проведе в хотелска стая, където на някого му бе хрумнала чудесната идея да монтира подслушвателна уредба. Пълният запис…
— Който казва какво, в най-общи линии?
— Че Валхер има два милиона долара на шифрована сметка.
— Може да ги е наследил или да ги е спечелил на румънска канаста.
— Или пък да ги е източил от касите на своята банка. Но той не е извършил нищо такова. Ако си бяхте направили труда да прочетете преписа от разговора му с банкера, щяхте да забележите, че в един момент Валхер казва: „Тези пари спят вече две години и половина…“ — и заявява намерението си да вкара в действие капитала си. Две години и половина, господин Цимбали. Пресметнете — връщаме се към октомври 74-а.
Това ми напомня нещо. Англичанина се усмихва.
— Именно през октомври 74-а Баумер изчезва, за да се появи след това в Насау. На 14 октомври 74-а Валхер на свой ред заминава за Насау, за да се опита, както сам твърди, да вразуми Баумер. Според мен той се е възползвал от това пътуване, за да си открие шифрована сметка. Валхер е банкер, а нито един банкер не би оставил два милиона долара да спят по сметка, без да се опита да ги умножи. Освен ако няма основателни причини за това.
— Кога се е провел разговора между Валхер и неговия банкер от Насау?
— На 2 април.
Сиреч в събота, един ден след като подписах договора за преотстъпването на четирийсетте и девет процента. Съвпаденията започват да стават повече от очевадни.
— Друго нещо — продължава Англичанина. — Съвсем случайно се оказа, че личният телефон на Валхер се подслушва. На 30 март вечерта Валхер получава много интересно телефонно съобщение. И много лаконично. Ето буквалният препис от него: „Ерни? Обажда се Ейби. Исках просто да ти съобщя, че всичко е уредено. Доскоро.“ Веднага се заехме със задачата да установим кой би могъл да бъде този тъй немногословен Ейби. Наложи се да преровим картотеката си и да се върнем с цял месец назад — на 12 април Валхер е вечерял с някой си Ейби Уейсман. Това име говори ли ви нещо, господин Цимбали?
Кимвам утвърдително. И още как! Англичанина и екипът му ни бяха предоставили вече солидна предварителна информация. Сега за мен е съвършено ясно, че Валхер е бил съучастник на Калтани в отвличането на Карл-Густав. И това не е единственото заключение, до което стигам: изплащайки двайсет и пет милиона долара на братята Калтани, аз неволно бях ощетил законните наследници на вуйчо Карл-Густав — сестрите Мозер. И следователно Хайди. Която, както и сестрите ѝ, отсега-нататък има пълното основание да даде всички ни под съд! Накъдето и да се обърна, навсякъде съм се насадил не на пачи, а направо на щраусови яйца! Ама че бъркотия!