За трети или четвърти път отговарям на двамата си нюйоркски съветници, че държа на първоначалното си решение — и дума да не става, че ще използвам изповедта на Олифан. Филип Ванденберг си тръгва пръв, прикривайки яда си с обичайната си ледена учтивост. Джими Розен ме оставя на свой ред, взирайки се до последния момент в очите ми. Макар и да няма ни най-малка представа за истинските ми намерения, той знае, че в близките двайсет и четири часа ще предприема най-големия и несъмнено най-безразсъдния удар в живота си. И не ми се сърди, че съм го държал в неведение. Стиска ми ръка и се усмихва.
— Успех, Франц. Или по-скоро merde, както казвате на френски.
След което започва своего рода рицарско бдение12. При мен остават само Лаватер и Калибан. Разговаряме на френски чувствайки се пришълци в Ню Йорк повече от когато и да било, после отиваме на кино, но дори и днес нито Марк, нито аз си спомняме заглавието на филма. Което говори красноречиво за напрежението, което тресе и двама ни.
Срещата с Калтани е насрочена за единайсет часа и четирийсет и пет минути в един от апартаментите на хотел „Плаза“.
25
Един час преди това отивам в банката на Насау Стрийт и изваждам от сейфа кутията с филма. Естествено, не съм сам — освен Лаватер ме придружават лицето Ковалски и две подобия на бодигардове. Подписваме документите, позволяващи отключването на сейфа, и всичко минава без инцидент.
Сега кутията е на ниската маса между мен и Калтани.
Джос Калтани свива рамене и подхвърля с дрезгавия си глас: — Не рискувахте нищо, Цимбали. Нямаше да използваме филма.
— В никакъв случай — потвърждава брат му Лари. — Щом ставаме съдружници…
Накратко, двамата ме уверяват в един глас, че за тях това щяло да бъде равнозначно на самоубийство. Трогателно, Бога ми, но аз свивам рамене с гневно-примиреното (един вид бесен съм, но какво да се прави) изражение на човек, който е принуден да преглътне хапа и го намира за прекалено горчив.
— Не обичам да се прицелват в тила ми със зареден револвер, дори когато ме уверяват, че няма да го използват.
В просторния хол сме шестима. Марк, аз, двамата Калтани, Уейсман и Олифан. Ковалски е напуснал терена като пешка, изхвърлена от шахматната дъска. Колкото до Миши очички, когото видях на идване, той варди в съседната стая в компанията на двама от „войниците“ си, както се полага на министър на войната на клана Калтани.
— Да приключваме — казвам.
Апартаментът в „Плаза“ гледа към Сентрал Парк. Точно под прозорците виждам два-три файтона, чакащи клиенти. Времето в Ню Йорк е изключително горещо, задушно и предвещава буря.
— Франц?
Лаватер. Отворил е кутията, извадил е филма и преглежда лентата. И лицето му помрачнява все повече и повече, докато установява мащабите на щетите, причинени от пожара. Накрая кисело промърморва:
— Общо взето, щях да бъда първият кандидат за затвора.
— Излишно е да се притеснявате, след като всички тук сме съгласни този филм да се унищожи — отбелязва Олифан с лъчезарна усмивка.
Отнякъде са изнамерили метално кошче. Двамата с Марк нарязваме филма с ножици и хвърляме парчетата в него.
Върху тях изсипваме малък флакон с бензин за запалка, филмът пламва веднага и докато гори, в стаята цари мълчание.
Скоро в кошчето остава само пепел, която Марк грижливо стрива с пръсти.
— Но нищо не гарантира, че не са направени копия…
Джос Калтани избухва в смях.
— Хайде, стига…
Уейсман взема кошчето, показва дъното му и отива да изхвърли пепелта в тоалетната. През следващите минути преминаваме към основната цел на срещата, тоест изпълнението от моя страна на обещанието за продажба на двата допълнителни процента. Поставям едно последно условие да бъда освободен от отговорност за управлението на казиното за периода от 25 февруари (дата на официалното прехвърляне на първите четирийсет и девет процента, преотстъпени в действителност на 30 март) до днес. И бивам освободен. Парафирам договора за прехвърляне, благодарение на който от този момент нататък Уейсман и следователно Капани стават мажоритарни акционери в „Белият слон“. Трябва да е някъде към дванайсет и десет. Надигам се с изражението на човек, взел очистително. Джос Калтани ме спира с жест: защо сега, след като уредихме всички въпроси, не се опитаме да внесем малко сърдечност в отношенията си?