— Цимбали, ние съдружници ли сме, или не сме? Трябва да го полеем… Франц, във вените ви тече италианска кръв, както и в нашите, а това сближава. Тъй че ни наричайте Джос и Лари. И Оли. Ами да, предстои ни да работим заедно години и години наред в атмосфера на пълно доверие…
Освен това на „Оли“ — Олифан, разбира се — му е хрумнала страхотна идея: защо всички заедно не отскочим до Слона! Оли ни е организирал там приятелска вечеря. Един от хеликоптерите на казиното ни чака на хеликоптерната площадка на Уол Стрийт. Междувременно Уейсман и Лаватер ще отидат поотделно да приберат на сигурно място екземплярите от договорите, който току-що подписахме, и след това ще се присъединят към нас. Накрая се съгласявам, все още понамръщен, но по всичко личи, че почти съм се примирил с положението. Не, не говоря сицилиански, виж, италиански — да, но малко. Andiamo13.
И всичко се развива точно според предвижданията. Часът е един и половина, когато кацаме на гърба на Слона, където — както се полага на казино-мениджър, посрещаш своите акционери — ни чака Хенри Чанс (той е по-хладен от когато и до било, но на моменти погледът му търси и намира моя, който пък е по-непроницаем от всякога).
Отлежало френско шампанско за мен и италиански специалитети в името на общия ни успех. Пируваме. Уейсман се появява някъде към три. Колкото до Лаватер, той се присъединява към нас половин час по-късно. Часът е четири и нещо, когато телефонът иззвънява.
Разположили сме се в хола на моя личен апартамент в дъното на противоатомния модул (частната игрална зала отваря вратите си всяка вечер в шест, освен ако някои играчи на едро не пожелаят да я използват и по друго време). Чанс тъкмо е започнал да декламира доклада си за състоянието на казиното и за очертаващите се фантастични перспективи. Преди това телефонът е звънял вече няколко пъти и нямаме никакво основание да смятаме, че новото обаждане е от по-голямо значение, отколкото предишните. Само че то е. То дори е от особено значение. Досещаме се за това по изражението на Чанс и едва доловимата промяна в тона му. Той пита невидимия си събеседник:
— И те знаят, че господата Цимбали, Калтани и Уейсман са тук? Пауза, после: — Добре. В такъв случай нека слязат.
Затваря телефона и пояснява сред гробно мълчание:
— Дошли са трима души, които се представят за пратеници на застрахователната компания Getchell & Harkin. Знаели със сигурност, че днес тук са се събрали всички собственици на „Белият слон“, и настояват да бъдат приети. Казват, че причините за идването им са изключително сериозни.
Тук трябва да уточня три неща:
— Ако очаквах — и с основание — подобна инициатива от страна на Getchell & Harkin Company, то нямах ни най-малка представа къде, кога и под каква форма ще бъде осъществена тя.
— Тримата мъже, които така брутално нарушават очарователното ни празненство, в никакъв случай не са мои хора. Става дума за автентични частни детективи, които нямат никакво основание да ми правят подаръци, а и няма да ми направят. За тях аз нося не по-малка отговорност от Калтани за чудовищната измама, която са разкрили.
— Хенри Чанс не знае нищо за онова, което ще последва. Въпреки че не е, за да използвам собствения му израз от първата ни среща във Вегас, „човек, когото лесно могат да измамят“. А и аз го помолих да изчака три месеца след откриването на казиното, преди да изпълни заплахата си да подаде оставка. Тъй че макар и да няма никаква представа за комедията, която ще се разиграе, бих се заклел, че в същия този момент разбира, че всичко това е моя работа. Достатъчно е да се видят очите му.
От тримата ни посетители се излъчва хладната увереност и неподправеното равнодушие на палачи, дошли да извършат поредната екзекуция. Само един от тях ще говори. Представя се: казва се Яроу и има четирийсетгодишен опит в разследването на пожари. Той е дребен, възпълен, с много тънки устни и миниатюрна уста, носи очила без рамки и прилича на един от преподавателите ми по математика, когото ненавиждах до дъното на душата си.