На 2 юли в Рим най-сетне настъпва раздвижване. Англичанина ме уведомява:
— Току-що пристигна ново нареждане за трансфер. Следващ адрес: Бейрут.
— Откъде дойде нареждането?
— От една лондонска банка, но тя само го е препратила. Действителният източник е Кайро. Един от екипите ми вече е на път за там.
Самият Англичанин заминава за Ливан по следите на шейсетте хиляди долара. Оказва се, че с него споделяме едно и също усещане: не е изключено почти смехотворният лукс да вземаш толкова предпазни мерки, за да разкарваш по света една относително скромна сума, да означава, че някой чисто и просто се забавлява за наша сметка. Но и двамата смятаме, че си имаме по-скоро работа с аматьор, опитващ се да заличи следите си, който несъмнено е наясно с някои банкови процедури, но в никакъв случай не е истински специалист. С други думи, първоначалната ми хипотеза, а именно, че някой от похитителите на Фезали играе своя собствена игричка, придобива все повече тежест (истинските извършители на отвличането — тези, които от година и половина получават откупа — проявяват значително по-голяма интелигентност).
— И според мен крайното местоназначение е Кайро — заключава Англичанина.
Така и се оказва: на 3 юли една бейрутска банка действително кредитира сметка в Maha & Moore Bank в Кайро. За разлика от досегашната си практика във Вадуц, Цюрих, Люксембург, Рим и Бейрут, този път Англичанина не установява контакт нито с управата на банката, нито дори с каирската полиция. Заявява, че се доверява на инстинкта си и че отсега нататък иска да работи само със своите хора и без ничие официално съдействие. И заминава за Кайро, откъдето ми се обажда на 4-и сутринта:
— Човекът, когото търсим, е тук.
Три часа по-късно — след доста остър разговор с Азиз, който ме упреква за прекалената ми дискретност спрямо него, но все пак ми позволява да напусна Саудитска Арабия, без преди това да ме накълца на резенчета — аз на свой ред хващам първия самолет за египетската столица.
— Това е той.
През задното стъкло на колата виждам млад, около двайсет и пет годишен мъж, облечен по европейски. Намираме се в квартал Шубра. Колата, с която Англичанина ме посрещна на летището, е паркирана в самото начало на Газира ел-Бадран, най-голямата търговска улица в района, където живеят каирските християни — сирийци, ливанци и други.
Мъжът върви към нас и рано или късно ще ни задмине. Той е дребен на ръст, доста мургав, с къси мустачки. И определено няма вид на човек, който е изобретил топлата вода.
— Защо да е той? Защо точно той?
— Първо, защото работи в Maha & Moore Bank като писар. Второ, защото се основаваме на първоначалната ви хипотеза и на секретното послание, изразено чрез обменна валутна операция. И ми се струва, че сте прав. Не знам защо казвам „струва ми се“ — вие безспорно сте прав. Нашият човек е йеменец. Роден е в едно затънтено селце в днешния Северен Йемен. Преди пет седмици е взел годишния си отпуск и е отскочил до дома си, за да разцелува семейството си. Нормално. Онова, което е не чак толкова нормално, е, че се е върнал в Кайро само след шест дни престой в родното си село. Обиколихме бюрата на всички авиокомпании — веднага след завръщането си в Кайро той е взел полета за Бейрут, Рим и Цюрих. Между Цюрих, Вадуц и Люксембург несъмнено е пътувал с влак, тъй като не разполага с големи средства. От Цюрих е отлетял за Лондон, след което се е върнал тук. Заснехме го, разбира се, и изпратихме снимката му на банкерите във Вадуц и Цюрих, които веднага го разпознаха. Именно той е Белкасем, който устрои такова пътешествие на шейсетте хиляди долара.
— И как се казва?
Англичанина благоволява да отдръпне за миг своята Craven-А от устните си и процежда:
— Юсуф Някойси.
Мъжът минава покрай нас. Достатъчно е да протегна ръка през отворения прозорец, за да го сграбча.
— Свързан ли е по някакъв начин с отвличането на Фезали?